Съмърсет Моъм - Една любов в Париж

— Щом мислиш така, как можеш да правиш тогава онова, което сега правиш?

— Глупаво е, нали? Жестоко и егоистично, безсъвестно, лошо. Но какво ме е грижа? Не го уважавам, не му вярвам, не го обичам. Обичам го с тялото си, с мислите си, с чувствата си, с всичко, каквото съм аз — тя промени тона си и заговори с лека насмешка. — Сега, когато ти казах вече всичко това, ти ще разбереш, че съм много безчестна жена и че не заслужавам да ми съчувствуваш и да се интересуваш от мен.

Чарли се замисли за миг.

— Хм… право да си кажа, не чувствувам вече почва под краката си. Но не знам, макар че той се намира в същински ад, дали няма да му е по-добре там, отколкото да бъде на твоето място.

— Защо?

— Нека ти кажа самата истина, защото мисля, че няма нищо по-сърцераздирателно на този свят, отколкото да обичаш някого от все сърце, а да знаеш, че той изобщо не го заслужава.

Лидия го погледна замислена и с известна изненада, но не отговори нищо.

За голяма изненада на Чарли Лидия му каза, че много й се искало да го изпрати на гарата. Неговият влак заминаваше към обед. Закусиха късно и прибраха нещата си. Преди да слезе да уреди сметката, Чарли преброи парите си. Достатъчно му бяха останали.

— Искаш ли да ми направиш едно удоволствие? — запита той.

— Какво?

— Ще ми позволиш ли да ти дам нещо, да имаш за всеки случай?

— Не искам пари от тебе — отговори тя усмихната. — Ако изобщо искаш, можеш да ми дадеш хиляда франка за Евгения. За нея ще бъдат истински дар Божи.

— Добре.

Качиха се в колата и отидоха най-напред на Рю дю Шато д’О, където живееше Лидия, и предадоха нещата й на портиерката. После отидоха на Северната гара. Лидия излезе с него на перона, Чарли си купи няколко английски вестника, после си намери място в пулмановия вагон. Лидия влезе с него в купето и се огледа.

— Знаеш ли, за пръв път влизам в първокласен вагон — каза тя.

Чарли остана като гръмнат. Изведнъж си представи какво е живот, лишен не само от разкоша на богатите, но и от удобствата на средно заможните. Сърцето му се сви от болка, той се почувствува неловко, като си помисли за тежкото съществуване на Лидия досега, пък и в бъдеще.

— О, аз в Англия пътувам и в трета класа — каза той, сякаш молеше за извинение. — Но на континента, баща ми каза, че човек трябва да пътува като джентълмен.

— Прави добро впечатление на тукашните хора.

Чарли се засмя и се изчерви.

— Имаш особената дарба да ме караш да изглеждам глупав в своите собствени очи.

Заразхождаха се по перона и започнаха да се опитват, както винаги става в такъв случай, да намерят нещо общо, което си заслужава човек да го каже. Чарли се запита дали не й минава през ум, че вероятно никога вече няма да се срещнат в живота. Странна мисъл: тук пет дни бяха почти неразделни, а сега още един час и после — като че никога не са се познавали. Оставаше малко до заминаването на влака. Чарли още веднъж протегна ръка през прозореца, за да се сбогува с Лидия. Тя кръстоса ръце на гърдите си — неин свойствен жест, който винаги тъй странно много го трогваше; тъй именно тя беше скръстила ръце на гърдите си, когато плачеше насън. После тя вдигна лицето си към него и той видя, за своя най-голяма изненада, че тя плачеше. Той я обгърна с две ръце и я целуна по устата — за първи път. Тя се освободи от ръцете му, обърна се и затича по перона. Чарли влезе в купето си. Чувствуваше се много развълнуван. Една изобилна закуска, допълнена с половин бутилка вино „Шабли“ възстанови душевното му равновесие. После запали лулата си и зачете „Таймс“. Вестникът го успокои. Напечатан беше на твърда хартия, а тя сякаш му вдъхна известно чувство, на солидност, на нещо силно, типично английско. Прегледа и илюстрованите списания. Настроението му все повече се променяше.

Когато пристигнаха в Кале, той вече беше обзет от радостна възбуда. Щом се качи на парахода, Чарли изпи една малка чаша шотландско уиски, излезе на палубата, заразхожда се по нея с разтуптяно сърце, загледа се самодоволно надолу към вълните, над които Англия по традиция господствуваше. Колко приятно е да видиш пак скалите на Дувър! Той въздъхна с облекчение, когато стъпи на своенравната английска земя. Струваше му се, че цяла вечност е отсъствувал. Истински празник беше за него да чува гласовете на английските носачи и той се разсмя на застрашителната недодяланост, с която английските митнически чиновници се отнесоха към него, като с някой престъпник. Още два часа и той щеше да си бъде у дома! Баща му имаше обичай да казва: