Съмърсет Моъм - Една любов в Париж

— Цяло магаре си, Саймън — каза той. — Можеше наистина да ме заболи.

— За Бога, обирай си крушите! Махай се при твоята курва! Дотук ми дойде вече! Върви си! Върви си!

— Добре, драги, отивам си. Но преди това искам да ти оставя един малък подарък — донесох го за рождения ти ден на седми.

Той извади от джоба си един часовник в кожена кутийка. Тя се отваряше, като се издърпваха на две страни двете половинки на капака, а в същото време часовникът се издигаше нагоре.

— Има си и халка, можеш да го окачиш на връзката си за ключовете.

Чарли остави подаръка върху масата. Саймън дори не хвърли поглед. Чарли погледна приятеля си още веднъж и примига самодоволно. Той се надяваше може би Саймън да му каже още нещо, но напразно. Чарли се запъти към вратата, отвори я и излезе.

Нощта се беше спуснала, но булевард Монпарнас беше осветен като ден. Личеше, че наближаваше Нова година — празнично настроение се долавяше във въздуха, улиците бяха оживени, бистрата препълнени. Всички се радваха на свободното си време, но Чарли беше унил. Чувствуваше се отчаян, както когато човек е бил поканен на някой прием, радвал се е предварително, а после си отива със съзнанието, че е постъпил глупаво и нетактично, и е оставил лошо впечатление след себе си. За него беше истинска утеха да се прибере в мрачната стая в хотела.

Лидия седеше пред запалената камина и шиеше, въздухът беше задимен от пушека на многото цигари, изпушени от нея. Обстановката представляваше приятна домашна картина: сякаш Утрило беше нарисувал една стая в стил Бюйяр с нейния интимно-задушевен чар, а при това като че ли й беше придал и известна трогателна нечистота. Лидия поздрави Чарли със спокойната си дружелюбна усмивка.

— Как е приятелят ти Саймън?

— Съвсем се е побъркал.

Той напълни лулата си и седна на пода, с гръб, облегнат на нейния стол. Той се радваше, че тя нищо не казваше. Нервите му бяха изопнати от страшните работи, които Саймън му беше наговорил. Не можеше да прогони от паметта си образа на този слаб човек с небръснато от два дни космато лице, недохранен и преуморен от работа, загърнат със стария халат; от ума му не излизаше картината, как той крачеше из стаята и хладнокръвно, с безпощадна злоба излагаше фантастичните си идеи. Но тази картина непрекъснато биваше измествана от спомена за малкото момченце с големи тъмни очи, което сякаш копнееше за нежност, а винаги я отхвърляше; за малкото момченце, с което ходеше срещу Коледа на цирк и се радваше до немай-къде на това необикновено развлечение; с което караше колело или предприемаше дълги разходки; което можеше от време на време да бъде толкова весело и приказливо, с което можеше толкова хубаво да си разговарят, да се смеят, да се боричкат и да вършат всякакви лудории. Толкова невъзможно му се виждаше същото това момченце да е пораснало и да е станало този мъж, с когото току-що се беше разделил. Сърцето на Чарли се свиваше от мъка така силно, че му идваше да заплаче.

— Какво ли ще стане в края на краищата със Саймън? — промълви той на самия себе си.

Той не си даде сметка, че го казва на глас, затова му се стори, че Лидия е отгатнала мислите му, когато му отвърна:

— Аз не познавам англичаните. Да беше руснак, щях да ти кажа — или ще стане опасен агитатор, или ще се самоубие.

Без да иска, Чарли се разсмя.

— Знаеш ли, ние, англичаните, имаме чудесната дарба от всички луди пориви най-сетне да приготвяме хранителна гозба. Той би могъл преспокойно един ден да стане редактор на „Таймс“.

Той стана и седна на шезлонга, единствената удобна мебел в стаята и се загледа замислено в Лидия, заета в това време усърдно с иглата. Имаше да й каже още нещо, но само като си помислеше за него, се объркваше. Все пак на следния ден трябваше да си тръгне и сега сигурно му се представяше последният удобен случай. Подозрението, насадено от Саймън в незлобивото му сърце, беше се превърнало в същинска язва. Ако тя го е използувала само като глупак, най-добре беше веднага да го провери, а после можеше, като се разделят, просто да свие рамене и с чиста съвест да я забрави. И тъй, той реши незабавно да се добере до истината. Но тъй като се притесняваше да направи предложението си направо, без заобикалки, опита се по заобиколен път:

— Разказвал ли съм ти за леля си Марта? — подхвана той.

— Не.

— Тя беше най-голямото дете на прадядо ми. Стара мома, с остър език и толкова много бръчки по лицето си, както у никого другиго не съм виждал. Много дребна и слаба. Постоянно си държеше устните стиснати и винаги намираше всекиго за какво да ухапе. Като дете просто треперех от страх пред нея. Тя се възхищаваше страшно много на кралица Александра и чак до смъртта си носеше косата си — тоест перуката си — накъдрена също като на кралицата. Обличаше се винаги в черни дрехи, с дълги широки рокли, пристегнати в талията, а яката й стигаше чак до ушите. На врата си носеше тежка златна верижка с окачен на нея голям златен кръст, а на ръцете си — златни гривни. Беше отвратително изтънчена. Цял живот беше живяла все в къщата, построена от стария Сиберт, когато му провървяло, и нищичко не беше изменила в нея. Щом влизаше човек в нея, сякаш направо попадаше в седемдесетте години на осемнадесетия век. Едва преди няколко години умря и ми остави в завещанието си хиляда и петстотин лири.