Съмърсет Моъм - Една любов в Париж

— Само едно нещо ми е по-приятно на света от това да изляза извън Англия: да се върна в Англия.

Започна вече да му се струва, че парижките преживявания започнаха малко да избледняват. Те му изглеждаха като кошмар, от който човек се чувствува малко разстроен, когато внезапно се събуди, но който все повече избледнява в съзнанието му колкото повече се приближава денят — още малко и нищо няма да остане от него, освен спомена, че човек е сънувал лош сън. Дали ще дойде някой да го посрещне? Много приятно ще бъде да съгледа на перона лицето на близък човек. Когато пристигна на гара Виктория и напусна пулмановия вагон, майка му почти първа се мярна пред очите му. Тя го прегърна с ръце около врата и го целуна, сякаш беше отсъствувал три месеца.

— Казах на баща ти, че аз ще дойда да те посрещна. Нали той те доведе до гарата! Патси искаше да дойде, но аз не й разреших. Исках няколко минутки да бъдем само двамата.

Колко приятно е да бъде обкръжен изцяло от такава нежност!

— Ти си много неразумна, мамо. Много глупаво! Излагаш живота си при този студ на този ветровит перон. Много студена е днес нощта.

Щастливи, уловени под ръка, те отидоха до нейната кола. Потеглиха към Порчестър Клоз. Лесли Мейсън чу хлопването на външната врата и изскочи във вестибюла, после и Патси изтича по стълбите и се хвърли в прегръдките на Чарли.

— Ела в моята стая да пийнеш нещичко. Има вече готово уиски за теб. Сигурно си замръзнал.

Чарли измъкна от джоба на балтона си двете шишенца парфюм, които носеше за майка си и за Патси. Лидия ги беше избрала.

— Контрабанда! — заяви той победоносно.

— Тези две дами ей сега ще замиришат на кабаре — провикна се Лесли Мейсън с грейнало от радост лице.

— Татко, на тебе пък донесох вратовръзка от Шарве.

— Хубава, шарена ли е?

— Много.

— Добре.

Толкова много се радваха един на друг, че се смееха с цяло гърло. Лесли Мейсън наля уиски и настоя и жена му да си пийне малко, за да я предпази от простуда.

— Имаш ли авантюри, Чарли? — запита Патси.

— Нищо.

— Мошеник!

— Слушай, после трябва да ми разкажеш всичко — заяви мисис Мейсън. — Сега иди най-добре да вземеш една хубава гореща баня и да се преоблечеш за вечеря.

— Банята ти е готова, чака те! — викна Патси. — Половин шише минерален разтвор изсипах в нея.

Всички се държаха с него, сякаш идваше направо от северния полюс и беше извършил някое пътешествие с невероятни лишения. Стана му много приятно.

— Радваш ли се, че се върна в къщи? — запита го майка му. Очите й светеха от най-нежна обич.

— Чудесно!

Но когато след малко Лесли отиде полуоблечен при жена си, за да си побъбри още малко с нея в нейната стая, докато Венеция се гласеше и пудреше, по едно време се обърна към него с доста разтревожено лице.

— Страшно бледен ми се вижда, Лесли! — каза тя.

Малко е поизморен. И аз го забелязах.

— Лицето му е толкова разстроено! Веднага го забелязах, още като излезе от вагона, но не можах добре да го огледам. Едва тук. Като мъртвец е бледен!

— До един-два дни ще дойде на себе си. Както го гледам, сигурно е дал възможност на доста мадами да спечелят по нещичко, миличките, да си сложат в спестовните касички, за стари години.

Мисис Мейсън седеше облечена с китайски жакет, с бие от бяла кожа, оглеждаше се в огледалото и внимателно рисуваше веждите си с въглен. Но изведнъж се обърна, още с въглена в ръка.

— Какви са тези приказки, Лесли? Да не искаш да кажеш, че е бил с кой знае колко от тези отвратителни чужденки?

— Не се стряскай, Венеция. Най-сетне за какво отиде в Париж?

— Да види картини, и Саймън, и… французите. Че той е още малко момче!

— Не бъди глупава, Венеция! На двадесет и три е вече. Ти да не си мислиш, че още е невин… или как?

— Какви сте отвратителни мъжете!

Гласът й пресекта. Лесли видя, че тя наистина беше извън себе си, затова я потупа приятелски по рамото.

— Мила, ти не искаш единственият ти син да остане евнух, нали?

Мисис Мейсън просто не знаеше да се смее ли, да плаче ли.

— Не, такова нещо не искам, вярно е — отговори тя и се засмя.

Чарли изпита особено задоволство, когато половин час по-късно слезе облечен в стария си смокинг и седна на трапезата в „Чепендейл“; баща му беше с кадифено сако, майка му — с пеньоар от пурпурночервена коприна, а Патси беше облякла ярко розова рокля. Приборите от джорджиянско сребро, свещите, дантелените покривчици, купени от мисис Мейсън във Флоренция, кристалните чаши — всичко беше толкова прелестно, а и нещо повече — толкова познато! Картините по стените, осветлявани всяка с отделна свещ, бяха особено ценни, а и двете прислужнички с кафявите си спретнати престилки внасяха още по-голямо оживление. Човек се чувствуваше тъй сигурен, а външният свят му се виждаше толкова далечен. Хубавата, обикновена храна беше тъй подбрана, че да задоволи и най-големия апетит, но без да кара човек да пълнее. В камината „гореше“ електрически „огън“ — успешна имитация на истински огън от запалени пънове. Лесли Мейсън плъзна погледа си по чиниите.