Дмитрий Биленкин - Париж си струва една меса

— И тъй, детето се роди — каза шепнешком Валах и изтри ръцете си с парцал.

Горд уморено кимна.

Машината висеше във въздуха, без да се опира на нищо. Маслената следа на предния овоид приличаше на присвито око — изглеждаше, сякаш машината наблюдава хората. В пролуката между нея и платформата свободно можеше да мине дете. Беше толкова тихо, че рядкото прашене на осветителната тръба под свода изпълваше целия огромен цех.

Зад Горд и Валах се бяха струпали група хора. С еднаквите си комбинезони те всички приличаха на работници, макар че дори инженерите бяха по-малко от притежателите на научни степени и титли. Открояваше се само пълната, в черен преливащ се костюм фигура на Мильонер — специалният представител на директората. Той беше скръстил ръце на корема си и с радостна усмивка бързо оглеждаше присъствуващите. Лицата на създателите изразяваха сложна смесица от чувства. Сега Машината съществуваше самостоятелно, тя беше факт, над който никой нямаше власт. Трудно беше да повярват, след като толкова години я бяха изграждали в съзнанието си, толкова години материалът се съпротивляваше, капризничеше, докарваше ги до бяс, до изчерпване на силите, но трябваше да бъде съживяван ден след ден, едва ли не на всяко винтче, на всеки нерв да бъде вдъхван живот. В секундата, когато тя потръпна и започна да се издига, всички тези хора направиха такова мислено усилие да й помогнат, да я подтикнат, че сега изпитваха уморена празнота, която бавно се изпълваше със съзнанието за пълен и очевиден успех.

Всички заговориха някак отведнъж и безсмислено.

— Виси, дявол да я вземе!

— Сега и ръцете си можем да измием.

— Ама е красавица, а?

— Знаете ли, още не ми се вярва…

— Ех, не се сетихме да счупим бутилка шампанско!

Потупваха Горд по рамото, дърпаха го, а той смутено се усмихваше. Златните рамки на очилата на Мильонер проблясваха, той се промъкна и здраво стисна ръката му.

— От името на управлението…

— А също и от името на господа бога и дружеството на майките — кърмачки — промърмори Валах. — Ох, как ще се наспя днес!

— Да, да — бързо подхвана Мильонер. — Разбира се, разбира се, трябва да си починете. Искам само да ви напомня, че утре в десет е докладът пред разширения съвет, ще присъствуват отговорни лица от…

— Слушайте, Мильонер, поне днес бъдете човек — намръщи се Валах. — Да тръгваме — побутна той Горд.

„И все пак създадох това — помисли Горд. — Все пак го създадох.“

Той погледна Машината. Тя приличаше на заспало във въздуха малко китче. Масленото око гледаше човека, като че ли недоумяваше защо е тук тази подвижна буболечка и какво иска тя всъщност.

— Изтрийте маслото — нареди Горд. — Впрочем не, не трябва…

Като остави „гепарда“ на пътя, Горд бавно навлезе в обагрената есенна гора. Краката му загребваха шумолящите мокри листа. След почерпката по случая главата му беше леко замаяна, а в мислите му се беше загнездила тръпчива мъка. Защо е така? Може би просто се е изморил, измъчил? Или беше чакал този момент прекалено дълго, толкова дълго, че и триумфът вече не го радваше? Не, беше го обхванало нещо друго. Опустошителното чувство, че беше отдал себе си на Машината, прелял се бе в нея до капка и сега краката му носят едно лишено от всякакви желания тяло. Будистите говорят за преселването на душите, а колко по-близо до истината би била идеята за преселването на личността на конструктора в създадената от него техника.

Глупости! Макар че, защо не? Двадесет години от живота си бе отдал на нещо, което сега съществува самостоятелно. То е независимо, както порасналото дете, което рано или късно заявява на баща си: „Край, ти си свободен, отсега нататък живей, както искаш!“

Обратното е, там е работата, че е точно обратното! Отсега той, Горд, ще стане сянка на създаденото. За него ще говорят: „Човекът, който…“ Като че ли е ценен само с това. А може и да е така? Кое е това у него, което го отличава от милиардите човешки същества? Той е обикновен, а създаденото от него е грандиозно. Странно! Нима неговата цялостна и неповторима личност, чувствата и спомените, които са само негови, всичко, с което е живял и живееше, е нищо в сравнение с Машината?

А дори и да е така… Машината е плод на неговата мисъл. Тя е като бисер, произведен от разумна бисерна мида. И докато съществува тя, ще съществува и той, Горд. Творецът трябва да умре в своето произведение.