Съмърсет Моъм - Една любов в Париж

— Хич не ме е срам! В края на краищата всички големи родове в Англия все така са започвали. А пък ние сме направили чудото за по-малко от сто години!

Мисис Мейсън и Патси станаха от масата и Чарли остана сам с баща си, за да изпият още по една чаша порто. Лесли Мейсън разказа на сина си за разискванията по въпроса, как трябвало братовчедът Уилфред да се нарича. Съвсем не било тъй лесно, както изглеждало, да се намери такова име, че никой преди това да не го е носил, а и на това отгоре да има и известна връзка с него и добре да звучи.

— Аз мисля, че най-добре е сега да отидем при дамите — каза той, когато разговорът се изчерпи. — На майка ти й е приятно да изиграваме по една игра, преди да си легнем.

Все пак, когато стигнаха вече до вратата и понечиха да излязат, той сложи ръка върху рамото на сина си.

— Малко изморен ми се виждаш, момчето ми. В Париж, изглежда, малко лудо си я карал. Ех, млад си, другояче не се и очаква — той внезапно се почувствува малко неловко. — Във всеки случай… не ми е работа, пък и да има някои неща, мисля, за тях дори и между баща и син не бива по-надълго да се приказва. Но беля ли е — и в най-добрите семейства идва, та… да, какво исках да ти кажа… във всеки случай ако нещо не върви, не отлагай, ами веднага върви на лекар. Старият Синъри… той те донесе на този свят, от него няма защо да се притесняваш. Той мълчи като гроб и завчас ще те оправи. Сметката ще се плати, никой нищо няма да разпитва. Само толкова исках да ти кажа. Тъй, хайде сега да отидем при горката ти майчица.

Чарли се изчерви като рак, като разбра накъде бие приказката на баща му. Разбра, че трябва да каже нещо, но не намери думи.

Когато влязоха в дневната, Патси тъкмо. Свиреше един валс от Шопен. Щом свърши, майката помоли Чарли и той да изсвири нещо.

— Сигурно не си свирил през това време.

— Не, свирих един ден на пианото в хотела, но беше много разстроено.

Той седна пред пианото и изсвири още веднъж пиесата от Скрябин, за което Лидия му беше казала, че толкова лошо я свири. Когато сега засвири, изведнъж си припомни за влажната задимена изба, където Лидия го беше завела; спомни си за крадците, с които се беше сприятелил; спомни си и за слабоватата рускиня с мургава циганска кожа на лицето и грамадни очи, която с такова трагично увлечение пееше буйните простонародни песни. Докато свиреше акордите, струваше му се, че още чува дрезгавия й груб, но тъй покъртителен глас. Лесли Мейсън имаше чувствителен слух.

— Ти съвсем другояче свириш, Чарли, не като по-рано — каза той, когато синът му стана от пианото.

— Не вярвам. Наистина ли?

— Да, с друго чувство свириш вече. Има едно тремоло — много ефектно!

— Аз повече харесвам по-раншното ти свирене, Чарли. Това много болезнено звучи — каза мисис Мейсън.

Седнаха да играят бридж.

— Ех, пак да си седнем както едно време — каза Лесли.

— Като те нямаше, много ни беше криво, че не можехме да играем бридж.

Лесли Мейсън си беше създал своя собствена теория: искаш ли да познаеш някого какъв характер има, гледай го как играе бридж. Тъй като се смяташе за енергичен и предприемчив човек, гледаше през пръсти на играта, винаги казваше много и даваше контра, без много да му мисли. На тънкостите гледаше отвисоко, считаше ги като недостойни за един англичанин. От своя страна мисис Мейсън играеше строго според правилата, установени от Кълбелтсън и броеше грижливо бройките си, преди да се осмели нещо да каже. Никога нищо не рискуваше. По някаква прищявка на природата от цялото семейство единствена Патси имаше известно разбиране за играта. Тя играеше смело, хитро и разбираше — по вътрешно прозрение, изглежда — как са разпределени картите. Тя съвсем не прикриваше мнението си за играта на своите родители и техните методи. Тя господствуваше над играта.

И тази вечер играта се разви както винаги. Лесли каза твърде много. Дъщеря му Патси му даде контра, той направи „пас“ и загуби победоносно 1400 точки. Мисис Мейсън, с цял куп козове в ръка, отказа да се вслуша в настойчивите подканвания на партньора си, който се намираше натясно. Чарли не следеше внимателно играта.

— Глупчо такъв! Защо не игра каро? — развика се — Патси.

— Защо пък да играя каро?

— Ти не видя ли, че аз играх деветка, после шестица?

— Не, не съм видял.

— Боже-е, цял живот все с такива хора ще играя… едно пика асо не могат от волска опашка да различат!

— Е, нищо де, само една ръка.

— Една ръка? Една ръка? Една ръка може всичко да обърне!