Съмърсет Моъм: Една любов в Париж

— Много мило.

— Аз исках веднага да ги похарча, но баща ми ме убеди да скътам. Той казваше, че много съм щял да се радвам, ако си имам нещичко в запас, когато ще искам някой ден да се оженя и да си подредя къщата. Засега обаче не мисля до няколко години да се оженя и съвсем не знам какво да правя с тези си пари. Да ти подаря ли от тях двеста лири?

— Че защо, за Бога?

— Рекох си, че може да ти потрябват.

— Не те разбирам. Какво съм направила аз, че ти да ми подариш двеста лири?

Чарли се поколеба. Тя го загледа със сините си големи очи, а в тях се съзираше крайно напрежение, като че ли тя се опитваше да надзърне чак до дъното на душата му. Той обърна главата си настрани.

— Можеш да помогнеш на Робер с тях.

По устните й се мярна сянка от усмивка. Тя го разбра едва сега.

— Да не ти е разказвал приятелят ти Саймън, че съм отишла в „Сарай“, за да спечеля пари за бягството на Робер?

— Откъде вадиш това заключение?

Тя се изсмя ядовито.

— Много си наивен, горкичкият ми приятел! Всички все така мислят. Ти пък да не смяташ, че ще седна да им пълня главата! И наистина ли вярваш, че ще ме разберат, ако взема да им кажа истината? Не ти искам парите… не ми трябват — гласът й стана сега по-нежен. — Много си мил, но си такова дете! Знаеш ли впрочем, че предложението ти е истинско престъпление и за него преспокойно можеш да влезеш в затвора!

— Нека!

— Значи ти не повярва каквото ти разправях тези дни?

— Постепенно започвам да виждам, че е мъчно човек да разбере какво да вярва на този свят и какво не. В края на краищата ти нямаше никаква причина да ми кажеш истината, щом не искаш. После двамата мъже тази сутрин… адреса. Нали ти, дадоха един адрес, на който да изпращаш пари! Няма защо да се чудиш, че мога да събера две и две.

— Аз се радвам, когато мога да изпратя на Робер малко пари за цигари й нещичко за ядене. Но каквото ти казах, то е самата истина. Съвсем не искам той да избяга. Той извърши грях и трябва да го изкупи.

— Не мога да понеса мисълта пак да се върнеш в този отвратителен „Сарай“. Все пак вече малко те познавам. Ужасно е като си помисля, че тъкмо ти водиш такъв живот.

— Но аз ти казах: трябва да си наложа изкупление. Трябва да направя вместо него онова, което той нямаше сила да направи.

— Но то е цяла лудост! Глупост! Безсмислица! Бих могъл може би да го разбера — макар че и тогава бих го смятал за напълно погрешно — ако ти вярваше в някакъв жесток Бог, жаден за мъст, та той да ти налага тези страдания като изкупление за неправдата, извършена от Робер. Но ти сама ми каза, че не вярваш в Бога.

— За чувствата не може да се спори. Разбира се, не е разумно — няма нищо общо с разума. Аз не вярвам в християнския Бог, който пожертвувал сина си, за да спаси човечеството. То е мит. А как би могъл да възникне подобен мит, ако не дадеше израз на някое дълбоко вкоренено вярване на хората? Аз не знам в какво вярвам, защото то идва направо от инстинкта, а как може човек да опише с думи нещо инстинктивно? Аз чувствувам инстинктивно, че силата, която ни управлява — хората, животните или нещата, — някаква тъмна, жестока сила; че човек за всичко трябва да плаща; сила, която изисква око за око и зъб за зъб и на която сме принудени да се покоряваме, колкото и да се въртим и усукваме: защото тази сила сме самите ние!

Чарли махна леко с ръка в знак на отчаяние. Стори му се, че говори с човек, чийто език не разбира.

— Колко време още смяташ да ходиш в „Сарай“?

— Не знам. Докато изкупя своя дял. Докато почувствувам с цялата си душа, че Робер се е освободил не от затвора, а от греха си. Едно време пишех адреси. Стотици и стотици пликове лежат пред тебе и ти се струва, че никога няма да имат край, скрибуцаш и скрибуцаш непрекъснато с перото и през цялото време ти се струва, че пликовете все толкова си стоят, а то изведнъж, когато най-малко го очакваш, погледнеш — написал си и последния. Толкова странно чувство е!

— Но после? Ще отидеш ли поне при Робер?

— Ако ме иска.

— Разбира се, че ще те иска — каза Чарли.

Тя му хвърли безкрайно тъжен поглед.

— Не го знам.

— Как можеш да се съмняваш? Той те обича. Помисли си само какво означава за него твоята любов.

— Ти сам чу какво разказаха днес двамата мъже за него. Щастлив бил, добре би, към всичко се нагаждал. Тъй трябва и да бъде. Такъв си е той. Обичаше ме, да, знам го, но знам също тъй, че не може дълго да обича. Аз не бих могла да го задържа дори и нищо да не се беше случило. Открай време си го знаех. А когато дойде време да замина при него, каква надежда ще мога да имам, че ще е останало нещичко от някогашната му любов към мене?