Съмърсет Моъм - Една любов в Париж

— Само една молба имам към тебе. Дядо ми започнал като градинар, а жена му била готвачка. Много слабо си спомням за него, но той трябва да е бил нещо като неогладен диамант. Казват, че били нужни три поколения, за да се създаде един джентълмен; във всеки случай аз не ям граха с нож. Ти си вече от четвъртото поколение. Може да го сметнеш за надутост от моя страна, но аз не искам ти да слезеш по-ниско в обществено отношение. Моето желание е да отидеш в Кеймбридж и да издържиш изпитите си… пък после имаш благословията ми за Париж и живопис.

Чарли намери предложението за великолепно и го прие на драго сърце. В Кеймбридж прекара твърде приятно. Не му се удаде твърде голяма възможност да рисува, но попадна в един кръг от приятели, които се интересуваха от театър, и написа през първата си година цяла редица едноактови пиески. Играха ги в А.Д.К. и Лесли Мейсънови отиваха в Кеймбридж, за да ги видят. По-късно Чарли се запозна с някакъв „дон“, даровит музикант. Чарли свиреше на пиано по-добре от повечето си другари и той и новият му приятел свиреха заедно. Започна да учи хармония и контрапункт, а след сериозно обсъждане реши да стане по-скоро музикант, отколкото живописец. Баща му се съгласи веднага, но когато Чарли издържа изпитите си, бащата отпътува за две седмици в Норвегия на разходка и риболов. Два-три дни преди да се завърнат, Венеция получи от Лесли телеграма с една-единствена думичка: „Еврика“. Въпреки доброто им образование и двамата нямаха представа какво точно означаваше тази дума, но смисълът й беше напълно ясен за получателката, а в края на краищата точно тази е целта на всеки език. Майката си отдъхна с облекчение. През септември Чарли бе изпратен за четири месеца в счетоводната фирма, която завеждаше и счетоводството на имението Мейсън, та там понаучи малко от счетоводството, а за Нова година постъпи в бащината си кантора, в Линкълнс-Ин-Филдз. А за да възнагради сина си за усърдието му, проявено през първата му година, бащата сложи двадесет и пет лири в джоба му и го изпрати в Париж. Да се повесели там. А и самият Чарли бе твърдо решил именно така да направи.

Влакът приближаваше последната гара. Кондукторите свалиха багажа и го натрупаха пред вратите, за да им е по-удобно да го подадат на носачите. Дамите за последен път извадиха червилото си, после кавалерите им помогнаха да облекат кожените си палта. Мъжете облякоха балтоните и сложиха шапките си. Тясното пространство, където тези хора бяха седели дотогава, и приятната топлина на пулмановия вагон бяха създали известна близост между пътниците; пътниците от едно купе образуваха компания, отделна от останалите пътници, но сега тази сплотеност се разпадна и отделните лица или малки групички си възвърнаха своята лична самобитност, която за известно време се бе Сляла с другите. Сега внезапно всички започнаха да долавят някаква потайност сред задимения и задушен въздух, в който се примесваха миризмата на прост тютюн, на силни парфюми, на човешки тела и изпаренията на централното отопление. Всички станаха пак чужди един на друг и започнаха да се поглеждат с разсеян поглед, без съчувствие. Всеки изпитваше в душата си известна непреодолима враждебност към съседите си. Някои заеха вече места в коридора, за да могат да слязат по-бързо. От горещината във вагона прозорците се бяха запотили и Чарли избърса едно от стъклата, за да погледне навън, но не можа да види нищо.

Влакът навлезе в района на гарата. Чарли подаде куфарите си на един носач и тръгна с големи крачки по перона. Той очакваше, че неговият приятел Саймън Фенимър ще дойде да го посрещне, но се разочарова, когато не го видя веднага сред посрещаните. При изхода се тълпеше голяма навалица и той реши, че Саймън е може би там. Чарли мина през изхода; някои се блъскаха из навалицата, за да стиснат ръка на някого от току-що пристигналите; дами се целуваха; той не можа да види приятеля си. Беше твърдо убеден, че Саймън ще бъде тук и се спря колебливо, но се сепна от явното нетърпение на носача и отново закрачи след него и излезе на площада пред гарата. Чувствуваше се като изигран. Носачът махна с ръка на едно такси, а Чарли каза името на хотела, където Саймън му беше запазил стая.

Когато Лесли Мейсънови идваха в Париж, винаги отсядаха в един хотел на улица Сент Оноре. Там отсядаха изключително англичани и американци, Мейсънови обаче и след двадесет години все още се залъгваха с илюзията, че той е чисто френски и тяхно собствено, изключително откритие. А ако понякога съглеждаха в коридора американски багаж или попадаха в асансьора заедно с хора, които не можеха да бъдат други освен англичани, Мейсънови винаги се изненадваха.