Съмърсет Моъм - Една любов в Париж

— Признавам си, доста време мина, докато можах да оценя тази му картина, но Венеция нито за миг не се поколеба и със своя тънък усет веднага долови нейната хубост.

А мисис Мейсън добавяше, че станало нужда три-четири пъти да чуе втората симфония на Сибелиус, докато могла да разбере какво искал Лесли да каже, като твърдял, че тази симфония посвоему стояла не по-долу от тези на Бетховен.

— Разбира се, той има истински усет за музиката. В сравнение с него аз съм почти немузикална.

Лесли и Венеция бяха щастливи не само в своя брак, а и с децата си. Имаха две и смятаха, че две деца са напълно достатъчни — ако е само едно, лесно може да бъде разглезено, а при три-четири разходите са твърде големи и родителите не биха могли да си живеят тъй безгрижно, както им се искаше, а и не биха могли да направят всичко необходимо, за да обезпечат бъдещето на децата си. Те гледаха твърде сериозно на родителските си задължения. Вместо да окачат глупави детски картини в детската стая, те бяха я украсили с репродукции от картините на Ван Гог, Гоген и Мари Лорансен, за да може вкусът на децата им още от най-ранно детство да бъде развит; със същата грижливост бяха подбрали и плочите за детския грамофон. В резултат на това Чарли и Пате и бяха добре запознати с Моцарт, Хайдн, Бетховен и Вагнер преди още да можеха да карат велосипед. Щом пораснаха, започнаха да учат пиано с много добри учители, а Чарли особено прояви много голям талант. И двете деца бяха страстни посетители на концерти, всяка събота отиваха на седмичните концерти и там следяха музиката с партитурите в ръка, или пък по цели часове чакаха ред, за да се докопат до място в галерията на Ковънт Гардън. Родителите им бяха убедени, че е признак на по-голямо въодушевление, ако човек изкупва с известно неудобство насладата си от музиката, та считаха за излишно да дават пари за скъпи места. Лесли Мейсънови нямаха голямо влечение към старите майстори и рядко посещаваха Националната галерия (освен когато някоя новооткупена картина предизвикваше сензация във вестниците), но им се струваше от голямо значение да запознаят децата си с великите художествени творения на миналото. Та щом децата им отраснаха достатъчно, започнаха да ги водят редовно в Националната галерия. Скоро обаче разбраха, че ако искат да доставят истинско удоволствие на децата си, трябва да ги водят в галерията „Тейт“, а там пък забелязаха с удоволствие, че най-модерното най-много допадаше на децата им.

— Просто да ти е драго, като гледаш тези малчугани как им тегли сърцето към Матис — каза веднъж Лесли на жена си, а в добродушните му очи светна усмивка.

Тя го погледна полушеговито-полуукоризнено.

— Сигурно им се виждам старомодна, защото още ми се харесва Моне, те казват, че били чисто и просто картини за шоколадени обвивки.

— В края на краищата ние им възпитахме вкуса. Ако сега се втурнат по посочения от нас път и ни изпреварят, нямаме право да се оплакваме.

Венеция го погледна нежно, с обич.

— Да са живи и здрави, не им се сърдя, разбира се, ако ме смятат за безнадеждно старомодна. А аз ще си харесвам Моне, Мане и Дега, каквото и да си казват те.

Но не само художественото възпитание на децата им беше присърце на Лесли Мейсънови. Те не трябваше да израснат мекушави и трябваше да се занимават колкото може повече със спорт. И двете вече яздеха добре, а Чарли беше сносен и в стрелбата. Патси току-що беше навършила осемнадесет и сега следваше в Музикалната академия. През май трябваше да бъде въведена в обществото и по този случай смятаха да дадат в Кларидж един бал специално за нея. Леди Тери-Мейсън пък щеше да я представи в двореца. Патси беше толкова хубава със сините си очи и руса коса, със стройната си снага, очарователна усмивка и буйна жизнерадост, че сигурно скоро щеше да бъде „отвлечена“. Лесли имаше желание тя да се омъжи за някой млад юрист с политически амбиции. Със своето възпитание и с парите, които някога щеше да наследи, тя щеше да бъде идеална съпруга за такъв мъж. Но тогава щеше да настъпи край на интимния им семеен живот, какъвто заедно си водеха. Край на приятните им задушевни вечери, които четиримата прекарваха заедно в хубавата, добре мебелирана трапезария, украсена с картината от Стир над бюфета Чипъндейл, седнали на трапезата, светнала от кристалните чаши Уотърфорд и от джоржианските сребърни прибори, и обслужвани от гиздавите и сръчни прислужнички; прости английски гозби, безупречно сготвени; а след вечерята и оживения разговор върху изкуството, литературата или театъра — по една чаша порто и после малко музика в приемната и една игра на бридж. Венеция го считаше за егоистично от нейна страна, но се радваше, че поне за Чарли ще минат още няколко години, докато ще може да мисли за женитба.