Съмърсет Моъм: Една любов в Париж

Имението Мейсън се управляваше добре, но не можеше да се равнява с Имението Уестминстър или Портъм, защото се намираше в скромен квартал, а и вилите отдавна бяха изчезнали от него (сега всички сгради в квартала бяха превърнати в дюкяни, складове, фабрики и работнически жилища); въпреки това дългите редици неугледни двуетажни къщи бяха достатъчно доходни и притежателите им имаха възможност да водят господарски живот без никакви лични заслуги и със съвсем малко труд. Сега всички бяха станали джентълмени и лейди. И действително главата на рода — единственото живо дете на най-възрастния син на стария Сиберт (единственият му брат загина във войната, а единствената му сестра загина при злополука по време на лов) — беше станал голям богаташ. Той беше депутат, а по случай юбилея на крал Джордж V го бяха направили и барон. Към собственото си име беше прибавил и името на жена си, та сега беше известен като сър Уилфред Тери-Мейсън. Родът му хранеше надеждата, че в края на краищата сър Уилфред ще бъде повишен и удостоен с титлата лорд като отплата за непоколебимата му вярност към консервативната партия и предвид обстоятелството, че си имаше осигурена избирателна околия.

Лесли Мейсън, най-младият от многобройните внуци на стария Сиберт, беше завършил основно училище, а след това го бяха изпратили в Кеймбридж. Неговият дял от имението му носеше годишен доход от 2000 английски лири, но към тях се прибавяха и хилядата лири, колкото си изкарваше като секретар на дружеството „Имение Мейсън“. Веднъж в годината устройваха годишно събрание. Присъствуваха онези членове от рода, които в момента се намираха в Англия, защото някои от третото поколение служеха на отечеството си в отдалечени краища на империята, а други водеха охолен живот със своите приходи и често предприемаха дълги пътешествия. Сър Уилфред председателствуваше годишните събрания и прочиташе твърде задоволителните доклади, съставяни от счетоводителя.

Лесли Мейсън се интересуваше за много неща от живота. По времето на нашия разказ той беше в началото на петдесетте си години. Висок, с приятно лице и сини очи, с хубави, доста дълги сиви коси и свеж цвят на кожата, той правеше приятно впечатление. По-скоро приличаше на офицер или на колониален губернатор, дошъл в отпуск, отколкото на рентиер-наемодател, та като го гледаше човек, никога не би се досетил, че дядо му е бил градинар, а баба му — готвачка. Чудесно играеше голф (открай време си имаше предостатъчно свободно време за този спорт), а беше и добър стрелец. Но Лесли Мейсън не беше само спортист, а и нещо повече — той проявяваше жив интерес към изкуствата. Останалите членове от рода не страдаха от такива слабости и гледаха на неговите наклонности с насмешлива търпимост. Въпреки това, когато някой от тях по една или друга причина искаше да си купи някоя картина или мебел, допитваха се до него и следваха съветите му. А и твърде естествено беше за него да разбира от такива неща, тъй като се беше оженил за дъщерята на един художник. Джон Пирън, баща на жена му, беше член на Кралската академия и между осемдесетте години и края на деветнадесетия век дълго живя твърде охолно, като рисуваше млади дами в стил рококо, седнали да флиртуват с младежи, облечени според тогавашната мода. Рисуваше ги в градините със старовремски цветя, в сенчести беседки или в стаи, мебелирани с маси и столове, както изискваше модата по онова време. Но когато сега някоя от картините му се появеше при Кристи, тя се продаваше по за 30 шилинга, най-много до две лири. Венеция Мейсън беше наследила от баща си голям брой такива картини, но от дълго време те стояха в един килер потънали в прах, обърнати с нарисуваната страна към стената; защото дори и силната й обич не можеше да убеди Венеция, че тези картини може да минат за нещо повече от чисто и просто отвратителни. Мейсънови ни най-малко не се срамуваха да казват, че бабата на Лесли Мейсън е била готвачка (пред приятели те дори обичаха да се шегуват по този повод), но им ставаше твърде неудобно, когато ставаше дума за Джон Пирън. В домовете на някои от роднините им още висяха по стените негови картини и те бяха като трън в очите на Венеция.

— Виждам, че още държите тука татковата картина — казваше тя. — Не смятате ли, че не отговаря за сегашно време? Окачете я най-добре в някоя от стаите за гости.

— Моят тъст беше много мил старец — обаждаше се Лесли. — Чудесно се държеше, но като художник, за съжаление, беше доста незначителен.

Читать дальше