Съмърсет Моъм - Една любов в Париж

Ще свирят, ще играят, ще танцуват. Чарли почти съжали, че не бе отхвърлил предложението на баща си да прекара в Париж празниците. Внезапно през ума му мина мисълта, че Саймън може да е заминал ненадейно по някаква работа на вестника си и в бързината си е забравил да го уведоми. Сърцето му се сви.

Саймън Фенимър беше най-старият приятел на Чарли. Всъщност главната причина за това той примамливо пътуване до Париж беше именно желанието му да прекара няколко дни със Саймън. Двамата заедно учиха в едно частно училище, а по-късно и в Ръгби; заедно учиха в Кеймбридж, но в края на втората година Саймън напусна, защото се беше убедил, че само си губел времето; тогава бащата на Чарли го устрои на работа в лондонския вестник, чийто парижки дописник от няколко години беше Саймън. Той беше сам в живота. Навремето баща му служеше в индийското Отделение за горите; докато още Саймън беше малък, баща му се разведе с жена си, защото тя му изневеряваше безразборно. Тя напусна Индия, съдът отсъди малкия Саймън на бащата; детето бе изпратено в Англия и отгледано в дома на един свещеник, до училищна възраст. Саймън скоро изгуби дирите на майка си и изобщо не знаеше дали е още жива. Баща му почина от възпаление на черния дроб, когато Саймън беше на дванадесет години и му останаха само смътни спомени за един слаб, мършав мъж, с жълто набръчкано лице и тънки устни. Баща му остави толкова пари, колкото Саймън да завърши образованието си. Лесли Мейсънови се смилиха над нещастното момче, останало само на света, и си вмениха в дълг да се грижат за него. То редовно прекарваше голяма част от ваканциите си при тях. Като юноша Саймън израсна тънък и висок, с бледо лице и черните му очи изглеждаха грамадни; с гъсти прави кестеняви коси, които вечно изглеждаха като невчесани, с голяма чувствена уста. Приказлив, много приказлив за възрастта си, много схватлив. Страстно обичаше да чете книги. В него нямаше нито следа от сдържаност, от тази тъй привлекателна черта от характера на Чарли. Венеция Мейсън не можа да го обикне, въпреки всичките си усилия. Непонятна й беше слабостта на Чарли към него, след като бяха толкова различни по характер. Според нея Саймън беше бъбрив и горделив. Изобщо не можеше да прецени чуждите добрини; каквото и да правеха за него, приемаше го като нещо напълно естествено и заслужено. Тя се съмняваше, че момчето нямаше особено високо мнение за нея и за Лесли. Често, когато Лесли започваше да говори за нещо интересно разумно и сериозно, какъвто навик имаше, Саймън се заглеждаше в него и в големите му черни очи светваше иронично пламъче, а чувствените му устни се свиваха саркастично. Изглежда, Лесли му се виждаше простичък, а дори и малко глупав. Често, когато прекарваха заедно спокойни, задушевни вечери и започваха да говорят за това или онова, Саймън изведнъж ставаше сериозен и се унасяше в мисли, заглеждаше се в празното пространство, сякаш се намираше далеч от тях в мислите си, на цели километри, а след известно време вземаше някоя книга и започваше да чете, като че ли беше съвсем сам в стаята. Човек неволно оставаше с впечатлението, че момчето намира разговора им за съвсем безинтересен и не заслужава да го слуша. С други думи извънредно неучтиво държание, но Венеция Мейсън се упрекваше: „Горкото момче, никога не е имало от кого да се научи на добри обноски. Трябва да се държа мило с него. Трябва да го обичам.“

Очите й се спираха върху Чарли. Колко строен изглеждаше той с тънкото си тяло (Ужасно е! Колко бързо расте на височина! Пак му станали къси ръкавите на смокинга!), с къдравите си кестеняви коси, с розовата си кожа и сините си очи с дълги мигли. Може и да не е толкова бляскаво схватлив като Саймън, но е добър, а и надарен с художествен усет до мозъка на костите си. Но кой знае какво би станало от него, ако тя бе избягала от Лесли и ако Лесли се отдадеше на пиянство; ако Чарли не бе израснал сред културната атмосфера и нежните грижи за него в бащината му къща, а останеше сам да си пробива път в живота като Саймън? Горкият Саймън! Веднъж след такива мисли Венеция излезе на следващата сутрин и му купи половин дузина вратовръзки. Момчето, изглежда, се зарадва.

— Много мило от ваша страна. Никога в живота си не съм имал повече от две вратовръзки.

Венеция толкова много се трогна от внезапното си великодушие, че я обзе ненадейно състрадание.

— Горкото момче! Самичко в живота! — викна тя. — Трябва да е ужасно, като си нямаш родители!

— Ами… майка ми била развратница, а баща ми пияница, тъй че сигурно не съм загубил твърде много.