Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Този човек беше толкова сложен, че смъртта му — или изчезването му — пораждаше сложни чувства. Оставането му на хълма не можеше да се свърже просто с желанието му лично да отмъсти на Ахмед Риш. Той бе искал да умре, но беше искал и да живее. С такъв облог нямаше начин да изгуби. А Хауснер беше роден победител. Завръщането в Йерусалим щеше да го подложи на въпроси, на които не би желал да отговори никой изключително горд човек. И той бе останал.

Мириам Бернщайн седеше на пода, опряла гръб на стената и подпряла брадичка на коленете си. Тихото бръмчене на двигателите я унасяше. Външният министър си почиваше на брезентова пейка до нея. Еуфорията бе преминала. Повечето други около нея заспиваха. Неколцина все още бяха възбудени и се опитваха да приказват на хора, които бяха почти в безсъзнание. Дори войниците не искаха да слушат и разговарят и се бяха отделили при опашката. Миришеше на тела, анестетици и лекарства.

Мириам погледна към Давид Бекер, който седеше недалеч от нея. Не спеше, но мислите му очевидно блуждаеха надалеч. Имаше много герои, но ако тя трябваше да избира, определено щеше да се спре на него. Той беше приел професионалната похвала на капитан Гайс и лейтенант Щерн със скромност и почти момчешко удоволствие. Красив летец. Съвършеният герой. В Йерусалим го очакваха царски почести. Щеше да му помогне и американският му произход. Тя се зазяпа в лицето му. Изглеждаше самотен.

Бекер се откъсна от унеса си, видя, че тя го гледа, опита се да се усмихне, но разбра, че не е успял, и се прокашля.

— Изгубихме нашия дневник.

— А моята хроника сигурно е била взривена от бомба.

— Не сме много добри книжници.

— Такава беше идеята.

— Да. — Давид се усмихна и затвори очи.

Мириам видя, че е заспал, и реши да последва примера му.

Външният министър се наведе към нея и я потупа по рамото.

— Ще трябва да подготвим общо изявление. И най-важното, трябва да разграничим случилото се тук от мирната конференция. Трябва да възродим духа на идеята и да… — Той махна с ръка и не довърши изречението.

Мириам Бернщайн го погледна и каза:

— Няма да дойда в Ню Йорк с вас.

Вайцман се сепна.

— Защо?

— Не вярвам в мирната конференция.

— Глупости.

Тя сви рамене. Какво щеше да я посъветва Яков Хауснер? Винаги се бе отнасял цинично към мирната мисия, но навярно би й препоръчал да отиде и да им даде да разберат, че с нея не се преговаря лесно. Ако разчитаха на Мириам като най-слабо звено в израелската делегация, арабите щяха да се разочароват.

— След ден-два ще си на друго мнение, Мириам.

— Навярно. — Не й се спореше. Тя чу гласа на Естер Аронсон, който идваше някъде от средната част на огромния отсек. Момичето четеше от Иеремия:

— „… защото ето, Аз ще избавя тебе от далечната земя и племето ти — от земята на пленството; и ще се върне Иаков…“ 47 47 Иеремия 30:10. — Б.пр. — Племето? Неговото потомство? Неговото потомство от Вавилон? Може би. Мириам, неволно докосна корема си.

Външният министър отново я потупа по рамото.

— Казах, че… неговата постъпка наистина беше себеотрицателна и алтруистична — имам предвид това, че остана и забави ашбалите.

Мириам се насили да се усмихне.

— Алтруистична ли? Яков Хауснер не знаеше значението на тази дума. Не, беше чисто егоистична, уверявам ви. Не искаше да го разследват — не само заради бомбите, но и заради ръководството му, заради узурпирането на властта и заради всички убити, докато командваше той. Предпочел е да умре, отколкото да го изправят на подсъдимата скамейка. — Тя отново се опита да се усмихне, но по лицето й потекоха сълзи.

Ариел Вайцман се почувства неловко и пак я потупа, този път по ръката.

— Успокой се, може да не е убит.

Мириам се замисли за мъжа си. Същото й повтаряха и за него. А в Европа все още имаше евреи, които лепяха обяви по таблата за съобщения в търсене на съпрузи, жени, синове и дъщери след толкова много години. Тя погледна Вайцман и лицето й стана твърдо като камък.

— Мъртъв е, по дяволите! Мъртъв. Проклет да е, че се отказа от живота си. — Мириам зарови лице в шепи и се разрида.

И двамата бяха мъртви и нямаха гробове, на които да иде, също като родителите й, сестра й и втория й баща. В миналото й нямаше нищо осезаемо, нищо, което да може да докосне. Сякаш тези хора изобщо не бяха съществували толкова много от местата, които свързваше с тях, бяха извън нейния свят. Европа. Вавилон. Изпълни я непреодолима скръб. Яков й беше казал да вика и крещи, да покаже на света как страда, ала тя не можеше и нямаше да го направи. И даже да го направеше, това нямаше да облекчи болката. Само да не й бе признавал, че я обича. Тогава щеше да й е много по-лесно да го преодолее като временна страст, неувереност или нещо друго. Само не истината.