Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Хаим Левин отиде в дъното на самолета, за да потърси лейтенант Гидел и да продължи спора си за необходимостта по време на бойни операции да се яде само кашерна храна.

Трябваше им прекалено много време да излетят и капитан Блок се беше изнервил.

— Казах ти, че ще набираме скорост чак до Багдад.

— Надявам се, че няма да ни искат пътна такса, Изи.

Самолетът най-после се издигна и Блок рязко зави наляво над Ефрат и погледна надолу към конкорда.

— Знаеш ли, Еф, ще ми се да се запозная с онова побъркано копеле, което е кацнало тук и после е отплавало по реката.

— Бекер. Летял съм с него като стажант. Адски е добър.

Блок се усмихна.

— Ама беше страхотна операция, нали?

Майор Барток наблюдаваше стареца, който бавно се приближаваше на магарето си по заливната тераса. Самолетът вече бе почти натоварен и двигателите му работеха, но това като че ли ни най-малко не впечатляваше стареца. Барток търпеливо стоеше на задната рампа и чакаше.

Шеарясув не се страхуваше от чудовищната машина, нито магарето му. Старецът се качи на рампата, спря пред майора и попита:

— Как е алуф Добкин?

— Той вече излетя, рави. — Военният посочи нагоре. — Добре е.

Старецът кимна.

— Ще му предадеш ли нещо от мен?

— Разбира се.

— Това е и отговорът на твоя въпрос. — Шеарясув се изправи на магарето. — Ние от Ума ви благодарим за любезното предложение, но не можем да дойдем в Израил с вас.

Барток раздразнено поклати глава.

— Защо? Тук нямате бъдеще.

— Тук не мислим за бъдещето. — Старецът наблегна на първата дума.

— Върнете се у дома в Йерусалим, рави. Има място за вас. Всички ще се съберете в самолета. Няма от какво да се боите. Елате. Съберете се със своя народ. Вземете имуществото и добитъка си, ако искате. Иди да ги доведеш, Шеарясув. Пленът свърши. Върнете се от Вавилон.

Старецът надзърна вътре. Видя странни светлини, чу странни звуци. Там бяха другите евреи, израилтяните. Те ходеха, седяха, плачеха и се смееха. Не разбираше всичко, случило се през последните дни, ала знаеше, че идват от могъща държава. Ума можеше да се присъедини към нея, синовете и дъщерите й щяха да израснат там.

— Имаме много приятели и роднини в Хила и Багдад. Какво ще си помислят, когато дойдат в Ума и открият, че сме изчезнали? Не можем да си идем ей така.

Майорът нетърпеливо махна с ръка.

— Не вярвам, че искате да останете тук. Това е ужасна земя.

— Това е нашата земя. Ще ти кажа същото, което казах и на алуфа. Винаги трябва да остава някой. Във всяка държава трябва да има част от нас, от диаспората. Така никога повече няма да могат да пленят всички ни, като превземат Йерусалим. Разбираш ли?

Майор Барток погледна към равнината, после отново се обърна към стареца.

— Да, разбирам. Но тази земя е друга. В нея има нещо зло. Вие сте дошли тук като роби и все още ви смятат за такива. — Видя, че няма да постигне нищо, и въздъхна. Последните ранени бяха качени на борда. Не можеше да чака. Основното му задължение беше към тях. Израелецът се насили да се усмихне. — Запомни това, рави: ако този брит Шалом, за който приказват всички, мине добре, евреите от тази земя ще могат да се върнат в Израил. Предай на другите в Хила и Багдад, че ги очакваме. Очакваме и вас от Ума… и теб, Шеарясув.

— Няма да забравя.

Майорът кимна.

— Ще ми се да можех да те убедя. Навярно, ако алуфът беше тук… Е, сбогом, Шеарясув. Трябва да се връщаме… в Йерусалим.

Старецът се усмихна.

— Сега този град е силен и могъщ.

— Да.

— Сбогом. — Старецът обърна магарето и се спусна по рампата.

Майор Барток го изпрати с поглед, после даде знак да вдигат рампата, влезе в огромното помещение и каза на бордовия инженер:

— Предайте на пилотите, че сме готови да си идем у дома.

Някой в самолета четеше от Иеремия:

— „… голямо множество ще се върне тука. Те отидоха със сълзи…“