Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Бет Абрамс, Естер Аронсон и Ариел Вайцман бързо се насочиха към пилотската кабина. Двете жени незабавно разкопчаха коланите на Бург и го понесоха към пътническото отделение.

Външният министър се наведе над рамото на Бекер.

— Потъваме ли?

Давид изчака да останат сами.

— Да. Потъваме. Ако потънем изведнъж, ще се удавим. Навярно е най-добре да наредите на всички незабавно да се евакуират.

— Но ранените…

— Сложете им спасителни жилетки, господин министър. Не могат да останат тук.

— Няма ли начин да стигнем до брега?

Бекер се обърна към страничния прозорец. Наляво се издигаха могилите на Вавилон и цитаделата, където беше смятал, че ще срещне края си. На ръба на гласиса стояха неколцина десантници, други му махаха от подножието. Някои бяха спуснали гумени салове във водата и се опитваха да настигнат конкорда. В далечината на западния бряг видя малък кей, на който също имаше израелски войници. Ала самолетът беше попаднал в основното течение на Ефрат. Допреди десетина минути тази възможност му се бе струвала абсолютно маловажна. Ако останеха на повърхността още известно време, огромният корпус можеше сам да се отклони към брега. Но нямаше да останат на повърхността.

— Стигнахме толкова надалеч — каза той.

— И сме толкова близо — отвърна Ариел Вайцман. — И не сме стигнали толкова надалеч, за да се издавим като плъхове в тая проклета река.

— Хауснер успя ли да се качи на борда? — попита Бекер.

— Не. Остана на могилата.

Пилотът кимна.

— Как е Мириам… госпожа Бернщайн?

Вайцман го стрелна с поглед и отвърна официално:

— Ще се оправи, капитане.

Когато двете жени изнесоха и Питър Кан, Давид се втренчи в кървавата вода на пода и каза:

— Салем Хамади беше тук.

— Какво?

— Нищо. Просто разсъждавах на глас. — Той се загледа в плъзгащите се покрай тях брегове. Самолетът се движеше по-бавно. Очевидно натежаваше. Някой — десантниците, пилотите на изтребителите или самият той — бързо трябваше да измисли изход.

Бекер се отпусна на облегалката. Едва бе свикнал да седи в наклонената напред кабина, а сега носът се издигаше нагоре. Странно, че тези дребни неудобства изглеждаха толкова сериозни по време на криза. Опита да включи радиостанцията, макар да знаеше, че няма електричество.

— Аз съм капитанът и мога да наредя на хората да се евакуират, ако вие предпочитате да не го правите, господин министър — каза той.

— Ще имаме ли време да се евакуираме, когато разберем, че потъваме?

— Ние вече потъваме, господин министър.

Вайцман се загледа към кея в далечината, после се обърна към страничния прозорец. Гумените салове се приближаваха.

— Ще изчакаме — колебливо рече той.

— Добре. — Пилотът се отпусна и зарея очи навън. Бяха постигнали забележителни успехи, ала находчивостта и хитростите най-после бяха свършили. Въпреки че приличаше на гигантска водна птица, конкордът не беше създаден да плава.

Мириам Бернщайн гледаше Ефрат през илюминатора. Сълзи замъгляваха очите й, но знаеше, че все още се движат край Вавилон. В далечината се появиха кирпичени къщи, на брега стояха хора. Призматичният ефект на пропуканото стъкло обагряше черните роби и сиво-кафявите колиби във всички цветове на дъгата. Като вавилонските глазирани тухли. Стори й се, че съзира пленените евреи, които се трудеха по бреговете на реката, представи си арфите им, закачени на призрачните върби. Въздъхна и притисна чело към прозореца. Сълзите свободно потекоха по лицето й. Знаеше, че е мъртъв. Съдбата му бе предопределила да се изправи лице в лице с Ахмед Риш. Само се надяваше, че най-сетне е намерил покой.

— Горивото, господин генерал — съобщи по интеркома Дани Лавон.

Ласков погледна към индикаторите. Бойните маневри бяха изгорили повече керосин, отколкото предполагаше.

— Прието. Прати другите обратно. Ще се наложи да поостанем още малко.

— Прието. — Лавон се свърза с ескадрилата.

Изтребителите се подредиха във V-образно формирование и прелетяха покрай тях. Спуснаха се ниско над водата, едновременно наклониха криле и поеха на запад.

Теди ги проследи, докато не изчезнаха, после се обърна напред. Слънцето се издигаше точно над най-високия връх на Иран. Лъчите му превръщаха сивата земя на Месопотамия в златиста. Вятърът беше утихнал и само тук-там по алувиалната равнина се носеха прашни облаци. Той погледна надолу към двата транспортни самолета, димящия мотел, руините на Вавилон и кацналото насред тях арабско селце. На отсрещния бряг се намираше еврейското село и големият бял конкорд плаваше към него.