— Моли, ела да поседиш малко при мен. Толкова съм уморена днес.
Моли заби клечката в прахта.
— Щом се върна — процеди тя, — ще те нашляпам по голото дупе, така да знаеш, госпожице! — После послушно влезе в къщата.
Майка й вече седеше на стола в кухнята.
— Ела насам, Моли! Постой мъничко при мен! Прегърни ме, Моли! Ти си доброто момиченце на мама, нали?
Моли се свиваше на стола си.
— Не обичаш ли майка си, Моли?
Момиченцето се чувствуваше много нещастно. То знаеше, че след миг майка му ще се разплаче и то ще бъде принудено да я гали по чорлавата коса. И то, и братчетата му знаеха много добре, че трябва да обичат майка си. Та тя правеше всичко за тях, всичко. Те се срамуваха от това, че не искаха да седят край нея, но как да седят в къщи? Когато тя ги викаше, без да знае къде са, те се правеха, че не я чуват, и се спотайваха някъде, като си говореха шепнешком.
— Най-напред ще ви кажа, господин Уайтсайд, че бяхме много бедни — подзе Моли. — Просто тънехме в немотия. Имах две братчета, малко по-големи от мен. Баща ми беше търговски пътник, но въпреки това налагаше се и майка ми да работи. Тя се трудеше къртовски за нас.
Горе-долу веднъж на всеки шест месеца се случваше голямо събитие. Сутринта майката се измъкваше тихичко от леглото и сресваше, доколкото е възможно косите си. Очите й блестяха и изглеждаше щастлива и почти хубава.
— Тихо, деца! — шепнеше тя. Баща ви си е у дома.
Моли и братчетата й се измъкваха от къщата, но едва, излезли на двора, започваха да шушукат възбудено. Вестта бързо обикаляше махалата. Скоро дворът се изпълваше с дечурлига, които разговаряха шепнешката.
— Казаха, че баща им си е дошъл.
— Наистина ли си е дошъл?
— Къде е бил толкова време?
До обед в двора се събираха петнадесетина деца, които чакаха на групички и се предупреждаваха едно друго да не вдигат шум.
Към пладне вратата на антрето се отваряше с такъв замах, че се блъсваше в стената. И се появяваше баща им.
Здравейте! — извикваше той. — Здравейте, деца!
Моли и братчетата й се хвърляха към него и се вкопчваха в краката му, а той ги вземаше едно по едно и ги хвърляше във въздуха като котета.
Госпожа Морган пърхаше наоколо и кудкудякаше възбудено:
— Деца, деца! Ще оцапате дрехите на баща си.
Съседските дечурлига се премятаха, боричкаха и крещяха от радост. За тях това бе нещо повече от празник.
— Чакайте да видите — викаше баща им, — чакайте да видите какво съм ви донесъл. Само че засега то е тайна.
И когато лудата възбуда поспаднеше, той изнасяше куфара си от антрето и го отваряше. В него имаше нечувани подаръци, механични играчки, каквито никой не беше виждал: тенекиени животинки, които пълзяха, танцуващи дървени негърчета и изумителни багери, които гребяха пясък. А пък какви топчета! С мечета и кученца в средата. Той носеше по нещо за всекиго, дори по няколко неща. Изобщо голям празник, всички големи празници, събрани ведно.
Обикновено децата се успокояваха и преставаха да крещят едва следобед. Тогава Джордж Морган сядаше на стълбата и всички се скупчваха около него, а той им разказваше за — приключенията си. Този път беше попаднал е Мексико по време на революцията. Още веднъж се бе отбил в Хонолулу, беше видял вулкана и беше карал сърф. Разказите му изобилствуваха с големи градове и тълпи народ, с непознати нации, с всякакви приключения и стотици смешни случки, по-смешни от всичко, което децата бяха чували. Но толкова неща не можеше да се разкажат наведнъж. След училище децата се събираха, за да слушат нови и нови истории. Джордж Морган шествуваше по света и жънеше славни подвизи.
— Що се отнася до живота в семейството — продължи госпожица Морган, — то аз почти нямах баща. — Той много рядко успяваше да се завръща в къщи от дългите пътувания.
Джон Уайтсайд кимна сериозен. Моли въртеше ръце в скута си, а очите й се бяха замъглили.
Веднъж баща ми донесе в кутия едно тантуресто рошаво кученце, което веднага се изпика на пода.
— Каква порода е това куче? — попита Том с тон на познавач.
Бащата се разсмя. Той беше толкова млад! Изглеждаше двадесет години по-млад от майка им.
— Порода за долар и половина — отвърна той. — За долар и половина можеш да купиш всякакво куче. Аз взех… Вижте, влизаш, да речем, в сладкарницата и казваш: „Дайте ми за пет цента бонбони: ментови, кисели, дропс и виолетки.“ Та и аз така, влязох в магазина и казах: „Дайте ми за долар и половина мешано куче.“ Ето такава му е породата. То е за Моли и тя трябва да му измисли име.
Читать дальше