Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Дано само не продавате нещо — каза госпожа Уайтсайд. — Все се заричам нищо да не купувам и все купувам, а после се ядосвам на себе си.

Моли се разсмя. Изведнъж я изпълни някаква радост. До този миг тя не си беше дала сметка колко я е било страх.

— О, не — възкликна тя. — Аз съм новата учителка. В писмото ми е казано, че трябва да се явя при господин Уайтсайд. Може ли да го видя?

— Ами то е обед, та той още си дояжда. Вие обядвали ли сте?

— Разбира се. Тоест не съм.

Госпожа Уайтсайд се засмя и й направи път да влезе.

— Радвам се, че отговаряте така уверено.

Тя въведе Моли в просторна трапезария с махагонови шкафове със стъклени врати, в които държеха посуда. Четвъртитата маса още не беше раздигната.

— Я, Джон е свършил и е изчезнал някъде. Седнете, момиче. Ей сега ще донеса печеното.

— О, не. Много ви благодаря, но недейте. Само ще поговоря с господин Уайтсайд и ще вървя.

— Сядайте, сядайте! Ще трябва да се подсилите, щом ще говорите с Джон.

— Той… той много ли е строг? Искам да кажа с учителите.

— Зависи — отвърна госпожа Уайтсайд. — Ако не са обядвали, е същински дивак. Вика, крещи. Но ако слушат и си изяждат обеда, само ги гледа свирепо.

Моли се разсмя от сърце.

— Вие имате деца, нали? — каза тя. — Сигурно сте отгледали сума дечурлига… и много ги обичате.

Госпожа Уайтсайд сбърчи чело.

— Само едно съм отгледала, но то стига за цяла сюрия. Само аз си знам как съм го отгледала. Сега гледа кравите. Не мога да се похваля, че съм отгледала умно дете.

Когато Моли свърши обеда, госпожа Уайтсайд отвори една странична врата и извика:

— Джон, търсят те.

И тя подбутна Моли в съседната стая, която беше нещо като библиотека — големите шкафове бяха претъпкани с дебели стари книги, украсени със златни: плетеници. Същевременно тази стая очевидно служеше и за дневна. В нея имаше тухлена камина с полица от червени керамични плочки, а на полицата — най-невероятни вази. На гвоздей над камината висеше, подобно на окачена на ремъка пушка, огромна лула от морска пяна в стил егер. Около камината бяха наредени големи кожени кресла с кожени ресни — от онези, които проскърцват, когато се друсаш на тях. И накрая стаята явно служеше и за кабинет, защото в нея се мъдреше старомодно писалище с рулетка отгоре, зад което седеше Джон Уайтсайд. Когато той вдигна глава, Моли си каза, че досега не е виждала толкова строги и същевременно толкова добри очи, а и толкова бяла коса. Гъста й чак синкавобяла, тя изглеждаше като коприна.

— Аз съм Мери Морган — представи се официално тя.

— Така и предполагах, госпожице Морган, очаквах ви. Няма ли да седнете?

Тя седна на едно от големите кресла и пружините изстенаха от сладка болка.

— Много обичам тези кресла — каза тя. — Когато бях малка, имахме едно такова. — Тук тя се почувствува някак глупаво. — Дошла съм да разговарям с вас за назначението. Това се изисква в писмото.

— Не се притеснявайте толкова, госпожице Морган, Подобен разговор водя с всеки нов учител. И въпреки че толкова пъти съм го водил — додаде с усмивка той, — все се чудя откъде да подхвана.

— О… много се радвам, господин Уайтсайд. Аз за първи път търся работа и много се страхувах от този, тъй да се каже, изпит.

— Напразно, госпожице Морган. Доколкото ми е известно, целта на разговора е да ми даде що-годе представа за вашата биография и вашите качества. Когато свършим, би трябвало да съм добил такава представа. А сега, след като знаете целта на разговора, ще се постараете, предполагам, да създадете добро впечатление за своята личност. Разкажете ми, примерно, нещо за себе си. Просто няколко думи — що за човек сте, от какво семейство произхождате.

Моли кимна припряно.

— Да, ще се опитам, господин Уайтсайд — каза тя и се потопи в миналото.

Старата, мизерна неизмазана къща с широкото задно антре и легените, подпрени на оградката. Високо на голямата плачеща върба двете й братчета Джо и Том се мятаха от клон на клон и крещяха:

— Сега аз съм орле.

— Аз пък съм папагал.

— А сега съм кокошка. Виж ме!

Вратата на антрето се отвори и на прага се появи, уморена майка им. Косата й не можеше да стои очесана, колкото и да я решеше. Тя висеше на кичури около лицето. Очите й винаги бяха позачервени, а ръцете й — болезнено напукани чак до китките.

— Том, Джо! — извика тя. — Ще се пребиете. Недейте да ме тревожите, деца! Значи, не обичате майка си, така ли?

Гласовете на дървото притихнаха. Кресливото въодушевление на орела и кокошката отстъпи място на угризения. Моли седеше в прахта, увиваше в парцалче една клечка и се мъчеше да си представи, че това е дама в рокля.