Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Ще го кръстя Джордж — каза Моли.

Баща й се поклони тържествено и каза:

— Много съм ти благодарен, Моли.

И всички разбраха, че тези думи не бяха шега или подигравка.

На другата сутрин Моли стана рано-рано и изведе Джордж на двора да му покаже едно-друго. Разрови скривалището, в което пазеше две монети по един цент и златно копче от полицейска униформа. После вдигна Джордж на задната ограда, за да види улицата към училището. И накрая, хванала го под мишка, се качи с него на плачещата върба. Том излезе от къщата и взе да се върти под дървото.

— Внимавай да не го изтървеш! — извика той и в същия миг кутрето се изхлузи от ръцете й и падна.

То тупна на твърдата земя с ужасен, глух звук. Едното му краче щръкна накриво и кутрето заквича и заскимтя неистово. Моли слезе от върбата мрачна и зашеметена от това нещастие. Том се беше надвесил над кученцето пребледнял, със сгърчено от болка лице, а Джордж квичеше, та се късаше.

— Не можем да го оставим да се мъчи — извика Том. — В никакъв случай.

Той изтича до купа дърва и се върна с брадвичка в ръце. Моли беше толкова потресена, че дори не се сети да извърне глава, но Том затвори очи и замахна. Квиченето секна мигновено. Том запрати надалеч брадвичката и скочи през задната ограда. Моли го видя да тича с все сили, сякаш някой го преследва.

В този миг Джо и баща й излязоха от къщата. Моли никога нямаше да забрави какъв измъчен вид доби лицето на баща й, когато видя кученцето. Нещо в това лице я накара да се разплаче.

— Изпуснах го от дървото — изхлипа тя — и то си счупи крака, а Том го уби и избяга. — В гласа й прозвучаха ядовити нотки.

Баща й я погали по главата и я притисна до бедрото си.

— Горкият Том! — изрече бавно той. — Моли, запомни: никога не споменавай на Том нищо за този случай, прави се, че изобщо си го забравила. — Той метна един чувал връз кученцето. — Ще трябва да му устроим погребение. Разказвал ли съм ви за китайското погребение, на което присъствувах веднъж, за цветните серпантини, които хвърляха във въздуха, и за тлъстите печени прасенца на гроба?

Джо пристъпи по-близо до баща си и дори в очите на Моли проблесна любопитство.

— Слушайте да ви разправям…

Моли вдигна глава и видя, че Джон Уайтсайд бе забил поглед в някакъв лист на бюрото.

— Когато бях на дванадесет години, баща ми загина при злополука — продължи тя.

Всяко от знаменитите посещения траеше обикновено около две седмици. И всеки път идваше ден, в който Джордж Морган слизаше в града и се прибираше едва към полунощ. Майка им ги слагаше да спят, но те го чуваха как се препъва о мебелите, чуваха и гласа му през стената. Само в тези нощи гласът му звучеше тъжно и отчаяно. Затаили дъх в леглата, децата знаеха какво означава това. На другата сутрин той щеше да замине и техните сърца щяха да го съпътствуват.

Те водеха безкрайни разговори за неговите подвизи. За тях баща им беше весел аргонавт и бляскав рицар. Той беше изтъкан от добродетели, мъжество и красота.

— Един ден, когато пораснем — казваха момчетата, — ще заминем с него и ще видим всички тези чудеса.

— И аз ще дойда — настояваше Моли.

— О, ти си момиче. Къде ще вървиш?

— Но той ще ме вземе, много добре знаете, че ще ме вземе. Някой път ще ме вземе със себе си. Ще видите!

Щом той заминеше, майка им отново ставаше жаловита и очите й се зачервяваха. И все се вайкаше, че не я обичат достатъчно, сякаш тяхната обич бе пакет, който можеха да сложат в ръцете й.

Веднъж баща им замина и не се върна повече. Той и без това нямаше навика да им праща пари или да им пише, но този път изчезна завинаги. Две години го чакаха и тогава майка им изказа предположението, че е умрял. Децата потръпнаха при тази мисъл, но отказаха да я приемат — нима е възможно да умре такъв хубав и чудесен човек като баща им? Той сигурно се подвизаваше някъде по света. И сигурно имаше някаква сериозна пречка, която не му дава възможност да се върне у дома. Някой ден, когато тази пречка отпадне, той ще се върне. Някоя сутрин ще пристигне с още по-хубави подаръци и още по-интересни истории. Но майка им казваше, че сигурно с него е станала някаква злополука. И сигурно е умрял. Изглежда, беше обезумяла. Тя четеше всички обяви, които предлагаха работа в къщи. Децата започнаха да правят книжни цветя и да ги продават, макар да ги беше срам. Освен това момчетата се опитваха да разнасят списания. И цялото семейство гладуваше. Накрая, когато положението стана непоносимо, момчетата избягаха от къщи и постъпиха във флотата. След това Моли ги виждаше толкоз рядко, колкото беше виждала и баща си, а те така се промениха, станаха толкова груби и необуздани, че дори не й се щеше да ги вижда, и тя се отчужди от тях.