Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Роса се отърси от апатията. Отиде до Мария и я прегърна майчински.

— Горката ми сестричка — каза тя. Вече няма да продаваме енчилади. И ще трябва да живеем както преди, няма да има вече нови рокли.

— Ти си луда, Роса! Какви ми ги говориш?

— Говоря ти истината. Шерифът дойде и казва, че имало оплаквания. Има оплаквания, казва, че тука се вършат срамотни работи. Това е лъжа, викам му аз, лъжа и обида за светата ни майчица и за генерал Вальехо. Има оплаквания, настоява той. Трябва да затворите това заведение, иначе ще ви арестувам. Но това е лъжа, мъча се да го убедя аз. Не, казва, дори днес получих оплакване. А получи ли се оплакване, аз нищо не мога да помогна, Роса, уверява ме той най-приятелски. Аз съм, казва, само слуга на народа, значи, и на онези, дето се оплакват. Разбираш ли сега, сестрице, защо трябва отново да заживеем като преди?

Тя остави Мария и се върна на масата. Мария се помъчи да проумее всичко това, после ревна истерично.

— Тихо, Мария! Тихо, че мисля. Затворим ли гостилничката, ще гладуваме, това е повече от ясно. Не ми се сърди, че говоря така. Затова аз вече реших. Чуй, Мария! Ще отида в Сан Франциско и ще стана развалена жена.

Тя опря чело на пълните си ръце. Мария беше престанала да плаче. Приближи се до сестра си и попита ужасена, едва чуто:

— За пари ли?

— Да — отвърна с горчивина Роса. — За пари. И то за много пари. Нека ме прости добрата ни майчица.

Мария остави сестра си и избяга в коридорчето, където застана пред другата Мария, порцелановата.

— Палих ти свещи — викна тя, — всеки ден цветя ти слагах. И виж докъде я докарахме, пресвета майко. Защо допусна да се случи това?

Сетне падна на колене и петдесет пъти изрече молитвата „Аве Мария“. След това се прекръсти и стана. Напрегнатото й лице издаваше решителност.

Роса все още седеше в другата стая, навела глава над масата.

— Роса! — извика пискливо Мария. — Аз съм твоя сестра. Каквото ти, такова и аз. — Тук пое дълбоко дъх. — Роса, ще дойда с тебе в Сан Франциско, и аз ще стана развалена жена…

В този миг Росината сдържаност рухна. Тя скочи и отвори внушителните си обятия. Прегърнати, сестрите Лопес дълго хлипаха.

Моли Морган слезе от влака в Салинас и три четвърти час чака автобуса. В него нямаше други пътници освен нея.

— За първи път идвам в Небесните пасбища — обърна се тя към шофьора. — Далече ли е от главния път?

— Около три мили — отвърна той.

— Дали ще намеря кола да ме закара до долината?

— Не, освен ако ви чакат.

— Но как пътуват хората дотам?

С очевидно задоволство шофьорът мина през размазания вече труп на един див заек.

— Газя ги само когато са мъртви — оправда се той. — Когато се хвърлят нощем пред фаровете, гледам да ги избягвам.

— Да, но как да стигна до Небесните пасбища?

— Де да знам? Пеша, как другояче? Хората си ходят пеша, ако не ги чака някой с кола.

Моли Морган слезе на разклона, грабна мрачно куфара и закрачи по коларския път към дефилето между хълмовете. След малко някакъв стар форд изскърца и спря до нея.

— Към долината ли, госпойце?

— О… да, натам отивам.

— Айде качвайте се тогава. И се не бойте. Мене ме викат Пат Хъмбърт. Имам ферма в Пасбищата.

Моли огледа изпоцапания човек и на свой ред се представи:

— Аз съм новата учителка. Тоест надявам се да бъда. Знаете ли къде живее господин Уайтсайд.

— Иска ли питане? Пътят ми е точно покрай тях. Той е щатен в училищното настоятелство. То и аз съм член на настоятелството. Знаете ли, ние се чудехме като каква ли ще сте. — Тук той се смути от собствените си думи и се изчерви под слоя прах. — Искам да кажа, мислехме си дали ще случим с новата учителка. Предишната ни създаваше бая главоболия. Не че беше лоша, ама все болнава… болнава и нервозна. Накрая напусна по болест.

Моли дърпаше пръстите на ръкавиците си.

— В моето писмо е казано, че трябва да се обадя на господин Уайтсайд. Той как е? Искам да кажа, що за човек е?

О, ще се погодите с него. Много свестен старец. Той е кореняк в Пасбищата. Но и в колеж е учил. Много добър човек. Повече от двайсет години е на щат в настоятелството.

Когато Пат я остави дред голямата стара къща на Джон Уайтсайд, тя не на шега се уплаши. „Кой знае какво ме чака — каза си. — Но няма от какво да се страхувам. Какво може да ми направи?“ Моли беше само на деветнадесет години и за нея тази среща пред първото й назначение беше в същност въпрос на живот и смърт.

Пътят през двора не й възвърна самоувереността, защото пътеката минаваше между цветни лехи, обрамчени с подкастрен чемшир, насаден сякаш с такова указание: „Расти и се размножавай, но гледай да не прекалиш в едното или другото и най-вече — не пристъпвай границите на пътеката!“ Усещаше се нечия ръка, която командува тези цветя и ги слага в ред. В голямата бяла къща имаше нещо много достолепно. Щорите от жълти летви бяха спуснати, за да не пече вътре обедното слънце. Като стигна до средата на пътеката, тя видя входа. Голямата веранда й се стори топла и ласкава като прегръдка. През ума й мина: „По входа човек наистина може да разбере гостоприемството на един дом. Ами ако имаше само някаква врата без веранда?“ Но въпреки приветливостта на широката стълба и голямата врата, когато позвъни, отново я обзе боязън. Голямата врата се отвори и на прага се появи усмихната едра симпатична жена.