Джеймс Чейс - Нежен център

Шофьорът каза презрително:

— Той Марш… ликвидирали са го. Миналия месец ми навлече неприятности. Който го е убил, е направил услуга на обществото.

Мо се отпусна малко.

— Да… — каза той. — И аз го познавах.

— Искаш ли да промениш решението си и да отидеш другаде? — попита шофьорът, без да извръща глава. — Мога да те изкарам от града… до Ки Уест. Може да вземеш лодка. Ки Уест е добро място за наемане на лодка.

Мо прибра ножа.

— Не… остави ме тук, приятелю — каза той. — Тук е добре.

Шофьорът спря до тротоара и преди да излезе, Мо огледа улицата в двете посоки. Той мушна десет долара на шофьора, който все още не поглеждаше към него, след това бързо се шмугна в най-близката пресечка и изчезна в тъмнината.

Шофьорът избърса потта от лицето си, включи на скорост и потегли като снаряд. Трябваха му три минути, за да намери дежурен полицай. Спря до него и му каза къде беше оставил Мо.

— Сигурен ли си, че беше Линкълн? — попита ченгето.

— Познавам го — каза шофьорът със святкащи очи. — Преди време намушка баща ми. Човече, мислех, че ще намушка и мен, но го изиграх добре.

Ченгето се качи в таксито.

— Закарай ме до някой телефон.

Пет минути по-късно две полицейски коли спряха до пресечката, в която беше изчезнал Мо. Полицаите се разпръснаха с пистолети в ръце, но беше твърде късно. Макар че претърсиха целия квартал, от Мо нямаше и следа.

Тихото подраскване по входната врата на Ли Харди извести на Джако, че Мо е пристигнал. Той кимна на Харди.

— Пусни го вътре — каза той и насочи пистолета си към Харди, който стана и излезе в антрето. Щом Харди се скри от погледа му, Джако отиде до бюрото и взе пистолета от чекмеджето. Мушна го в джоба на сакото си и се върна при фотьойла тъкмо когато Мо влезе в стаята, следван от Харди.

— Работата се размириса — каза Мо, като отиде до барчето и си наля голямо уиски със сода. — Съобщиха по радиото. Даже знаят, че аз съм пречукал Той.

Харди каза дрезгаво:

— Вие двамата по-добре да изчезнете от тук. Това е първото място, където ще се сетят да проверят.

— Млъкни! — озъби му се Джако. — Какво ще правим, скъпи?

— Ако се доберем до Ки Уест, можем да вземем лодка — каза Мо. — Но ще ни трябват пари.

— Той има пари — каза Джако, кимвайки към Харди. — Колко имаш тук?

— Сто и петдесет — каза Харди. — Можете да ги вземете.

Мо го изгледа подигравателно.

— Ще ни трябват пет бона. Без тях сме заникъде.

— Нямам толкова пари.

— Ще намериш, ако не искаш да отпътуваш.

Харди се поколеба, после каза:

— Мога да ги изтегля от банката утре сутринта.

Джако и Мо се спогледаха.

— Бихме могли да останем тук през нощта — каза Джако.

Мо кимна.

— Да, но е рисковано.

— Трябва да рискуваме — каза Джако и продължи към Харди: — Ти изтегляш мангизите утре сутринта… а ние ще се грижим за приятелката ти, докато се върнеш. Само опитай да се правиш на умен и Мо ще я порне.

Джина, която подслушваше на вратата, се отдръпна и тихо превъртя ключа в ключалката.

Вал лежеше в леглото. Лунната светлина влизаше през отворения прозорец и очертаваше квадратно сребърно петно върху килима.

През последните три часа тя се беше борила с проблема на мъжа си. Това, което беше казал този следобед, я ужасяваше. Не можеше да повярва, че той е виновен за смъртта на тази жена. Отказваше да повярва. На пода до леглото й лежаха куп вестници, описващи убийството на Сю Парнъл. Беше прочела всички публикации за убийството. На масичката до леглото й лежеше бележник, в който беше записала имената на няколко души, свързани с убийството и споменати в печата.

Налице бяха ужасяващите доказателства: изцапаното с кръв сако и запалката. Налице беше и онова отвратително нещо, което Крис беше казал: „Никога не трябва да се плаща при изнудване. Ще кажа на полицията, че съм го направил, и това е.“ После беше добавил: „Снощи сънувах, че убивам една жена.“

Вал не можеше повече да понася тъмнината, изправи се в леглото с бледо лице и студени, влажни ръце и запали нощната лампа.

Тя си мислеше: „Той не го е направил. Знам, че не е. Трябва да е чул за убийството, докато е скитал насам-натам. Трябва някак да си е втълпил, че е убил тази жена, но аз знам, че не е. Крис не би могъл да направи такова нещо! Даже и с тези мозъчни увреждания не би могъл да го направи! Не е в неговата природа да намушка жената по начина, по който е била намушкана.“

След това отново си спомни за окървавеното сако. Но дали това наистина беше кръв? Дали този ужасен стар човек не измъкваше пари от нея с хитър трик? Как можеше да е сигурна, че петната са от кръвта на жената? Какво да направи? Тя не посмя да се обади в полицията, в случай че… Овладя се.