Джеймс Чейс - Нежен център

След десет минути Карш с куфарчето в ръка влезе в офиса на Теръл, следван от Джейкъбс.

Теръл погледна иззад купчината хартии, пръснати по бюрото му. Джейкъбс посочи куфарчето, което Карш носеше, и кимна с глава. Този сигнал остана незабелязан от Карш, тъй като Джейкъбс беше зад него.

— Слушай, шефе — каза Карш ядосано, — този сополанко няма право да ме отклонява от работата ми. И ме заплашва! Аз ще се оплача…

Джейкъбс сплете пръсти, вдигна двете си ръце и ги стовари в основата на врата на Карш. Карш се строполи на четири крака и изпусна куфарчето. Той си помисли, че таванът е паднал отгоре му. Остана така, докато Джейкъбс не го ритна здраво отзад по излъсканите панталони. Карш несигурно се изправи и се отпусна с пъшкане на най-близкия стол.

— Не можеш да удряш така човека! — каза строго Теръл, макар че очите му светеха от удоволствие.

— Имаше една оса на врата му, шефе — каза Джейкъбс, като си придаде тъжен вид. — Не исках да ухапе бедния човечец.

— Така ли? — каза Теръл. — А аз си помислих за момент, че се държиш грубо с него.

— Никога, шефе. Ти ме познаваш — каза Джейкъбс с широка усмивка.

Карш му се озъби.

— Аз ще те наредя — каза той с треперещ глас. — Само почакай и ще видиш.

— О, я виж ти, пак тази оса — каза Теръл. — По-добре я убий, Макс. Кацнала е точно на темето на бедния човек.

Виждайки как усмихнатият Джейкъбс се приближава към него, Карш бързо скочи от стола, прекоси бързо стаята и залепи гръб на стената.

— Не ме докосвай! — изкрещя той неистово. — Остави ме!

Теръл погледна Джейкъбс, след това куфарчето. Джейкъбс го вдигна, отвори го и изсипа съдържанието му на бюрото.

В този момент вратата се отвори и влезе Бейглър. Като видя парите, които покриваха цялото бюро, той се спря.

— Да не си ограбил някоя банка, шефе? — каза той. — Това май са доста мангизи.

— Така изглежда — рече Теръл — Хайде да видим колко са.

— Не ги пипайте! — извика Карш. — Те са на Хеър! Той ми поръча да ги сложа в някой сейф. — И виждайки, че тримата мъже го гледат втренчено, продължи задъхано: — Аз нямам нищо общо! Това са пари на Хеър! Той само ме…

— Млъкни! — кресна му Бейглър. — Искаш ли да ти бръкна в окото?

Карш преглътна. Той се страхуваше от Бейглър. Остана прав, бял като платно, потеше се непрекъснато, докато Джейкъбс преброи парите.

— Двайсет хиляди — рече той накрая.

Теръл се облегна на стола си и погледна Карш със студени и заплашителни очи.

— Кой ти даде тези пари?

— Казах ти… Хеър. Помоли ме да ги сложа в банков сейф. Не знам нищо за тях.

— Ами?! Знаеш, че Хеър няма толкова пари. Откъде ги е взел?

— Не ми каза. Питайте него, не мен.

— Струва ми се, че осата пак безпокои този нещастник — каза Джейкъбс. — Да я смачкам ли, шефе?

— Отведи го — каза Теръл. — Не обичам да гледам как убиват насекоми. Можеш да кажеш на момчетата, че Сами Карш е тук. И те ще искат да го отърват от осата… Не бъди егоист, Макс.

Джейкъбс захилен сграбчи Карш, изви ръцете му назад, сложи му белезници и след това го изблъска от кабинета. Карш викаше и се съпротивляваше, но Джейкъбс се справяше с него без никакво усилие. Накрая виковете на Карш утихнаха и Теръл погледна Бейглър.

— Какво ще правиш сега? — каза Бейглър. — Този негодник може да не пропее.

— Ще говоря с Хомър Хеър — каза Теръл и се пресегна към телефона.

Вал вървеше надолу по Мейн Стрийт и умът й работеше усилено, когато изведнъж усети зад гърба си забързани крачки… едно чук-чук на нечии високи токчета. Тя се огледа. Едно момиче се приближаваше зад нея и докато Вал се озърташе, то се усмихна обнадеждено:

— О, мисис Бърнет…

Вал спря и се обърна.

Момичето беше облечено доста зле. Носеше мърляв бял пуловер, пола с мазно петно отпред и износени обувки. Беше около двайсет и три годишна, зле изрусена блондинка, непривлекателна, с лош тен на лицето.

— О, мисис Бърнет. Вие не ме познавате, разбира се, но аз ви познавам — каза момичето. — Аз съм Мери Шерек. Знам, че никога не сте чувала за мене, но аз съм репортер на „Маями Сън“. Не е голям вестник, но много се надявам… — Тя направи пауза и погледна безпомощно елегантната рокля на Вал, после самата Вал, явно със завист към изисканата й външност. — Не си въобразявам, че ще искате да говорите с мен, но аз просто трябва… Е добре, трябва да говоря с вас.

— Няма нищо, моля ви — каза Вал. — За какво става дума?

— Наистина ли нямате нищо против да поговорим? Това е чудесно! Но не бихте се съгласила на интервю, нали? Аз… аз… добре, аз… — тя спря и погледна притеснено Вал, която чакаше. Най-сетне продължи: — Отнася се за вашия съпруг, той беше изчезнал, нали? Бих се радвала, ако ми разкажете нещо за него. Виждате ли, аз не съм много добра в тази работа и скоро ще ме изхвърлят. Но ако можех да им занеса едно интервю с вас специално за нашия вестник… е добре, това ще… нали разбирате?