Робърт Хайнлайн - Сираци на Вселената

Но когато тези две нови понятия бяха най-после разбрани, предъвкани и древните книги препрочетени в светлината на тези понятия, той бе, в някакъв много ограничен и теоретически смисъл, астрогатор.

Хю потърси Джо-Джим да го попита нещо. Умовете на Джо-Джим бяха блестящо проницателни, когато той си направеше труда да се напрегне, но си оставаше повърхностен дилетант, защото рядко си даваше труд.

Хю завари Нарби, който тъкмо си тръгваше. За да проведат кампанията за умиротворяване на мутатите, се налагаше Нарби и Джо-Джим често да се съвещават; за тяхна обща изненада, двамата се разбираха добре помежду си. Нарби беше способен администратор, който умееше да внушава авторитет, без да се занимава с безполезно ръчкане с лакти; Джо-Джим изненадваше Нарби с това, че се оказа по-способен от който и да било от подчинените, с които той си бе имал работа досега. Двамата не изгаряха от любов един към друг, но всеки признаваше интелигентността на другия и наличието на силен личен интерес, по което си приличаха. Между тях съществуваше уважение и неприязнено презрително харесване.

— Добра хапка, Капитане — поздрави официално Хю.

— О, здравей, Хю — отвърна Нарби и се обърна към Джо-Джим. — Значи, ще очаквам доклад.

— Ще го имаш — съгласи се Джо. — Едва ли има повече от неколцина отцепили се скитници. Ще ги заловим или ще ги уморим от глад.

— Преча ли ви? — попита Хю.

— Не. Аз си тръгвам. Как върви великото дело, драги ми приятелю? — той се усмихваше предизвикателно.

— Задоволително, но бавно. Искаш ли доклад?

— Няма защо да бързаме. О, между другото, обявих Командната зала и Главното задвижване, фактически цялото равнище на безтегловност, за табу за всички, както за мутати, така и за Екипажа.

— И какво? Струва ми се, че схващам целта ти. Няма никаква нужда никой освен офицери да ходят там.

— Не си ме разбрал. Става дума за общо табу, което се отнася и за офицерите. Не за нас, разбира се.

— Но… но… Така няма да се получи. Единственият ефективен начин да се убедят офицерите в истината, е да се качат горе и да им се покажат звездите.

Хю беше твърде разстроен и смаян, за да му отговори веднага.

— Но, — каза най-после той, — но тъкмо в това е въпросът . Нали затова те направихме Капитан.

— И като Капитан, аз ще бъда окончателният съдник на политиката. Въпросът е приключен. Няма да водиш никого в Командната зала, нито където и да било другаде на равнището на безтегловност, докато аз не преценя, че това е препоръчително. Ще трябва да почакаш.

— Това е добра идея, Хю — изказа мнението си Джим. — Не би трябвало да създаваме напрежение, докато водим война.

— Нека да изясним нещата — упорстваше Хю. — Искаш да кажеш, не това е временна политика, така ли?

— Би могло да се каже така.

— В такъв случай, добре — съгласи се Хю. — Но, почакай, ние с Ерц трябва веднага да обучим помощници.

— Много добре. Дайте ми кандидатурите и аз ще ги прегледам. Кого имате предвид?

Хю се замисли. Всъщност, самият той нямаше нужда от помощ; макар че в Командната зала имаше места за половин дузина души, един човек седнал в креслото на главния астрогатор, би могъл да пилотира Кораба. Същото се отнасяше и до Ерц в станцията на Основното задвижване, освен в едно отношение.

— Какво ще кажеш за Ерц? Той има нужда от носачи, които да пренасят маса до станцията за Основно задвижване.

— Дадено. Аз ще подпиша искането. Погрижете се той да използва за носачи бивши мутати, но никой не бива да ходи в Командната зала, с изключение на онези, които вече са били там.

Нарби се обърна и си тръгна с изражение на човек, който е приключил разговора.

Хю погледа известно време след него, после каза:

— Това не ми харесва, Джо-Джим.

— Защо не? — попита Джим. — Разумно е.

— Може да е разумно. Но, ех, проклятие! Някакси ми се струва, че истината би трябвало да е достъпна за всички и по всяко време! — той вдигна ръце в израз на озадачено раздразнение.

Джо-Джим го погледна странно.

— Що за любопитно хрумване? — рече Джо.

— Да, знам. Това не съответства на здравия разум, но ми изглежда така, както би трябвало да бъде. О, както и да е, забрави това! Не за това дойдох при теб.

— Какво си си наумил, приятелю?

— Как ще… Виж, свършваме Дългия път; схващаш ли? Доближили сме Кораба до някоя планета, ето така… — Той доближи юмруците си един до друг.

— Да. Продължавай.

— Добре, когато направим това, как ще излезем от Кораба?

Близнаците имаха объркан вид, започнаха да спорят помежду си. Най-после Джо прекъсна брат си. — Чакай малко, Джим. Нека да разсъждаваме логично. Предвидено е да можем да излезем навън… това предполага наличието на врата, нали така?