Робърт Хайнлайн - Сираци на Вселената

Нарби се бе вторачил в него.

— Ерц — бавно каза той, — ти не си с всичкия си.

Хю Хойланд се намеси възбудено.

— Говориш така, защото не си видял . Той се движи . Корабът се движи като…

— Остави това нещо на мен — прекъсна го Ерц. — Чуй ме, Нарби. Какво означава всичко това, ти ще решиш скоро сам, но аз мога да ти разкажа какво видях самият аз. Те ме заведоха на равнището на безтегловност и в Капитанската веранда. Това е една каюта със стъклена стена. Можеш да гледаш направо навън през нея в едно голямо черно пространство — огромно — много по-огромно от всичко, което можеш да си представиш. По-голямо от Кораба. И там вън имаше светлини, звезди, точно както се говори в древните митове.

Нарби изглеждаше едновременно заинтригуван и отвратен.

— Къде ти е логиката, човече? Мислех си, че си учен. Какво искаш да кажеш с това, «по-голямо от Кораба»? Това е абсурд, противоречие в термините. По определение, Корабът си е Кораб. Всичко останало е част от него.

Ерц безнадеждно присви рамене.

— Знам как ти звучи. Не мога да го обясня; то противоречи на всяка логика. То е… О, Хъф! Ще разбереш какво имам предвид, когато го видиш.

— Съвземи се — посъветва го Нарби. — Недей да говориш глупости. Едно нещо или е логично, или не е. За да съществува дадено нещо, то трябва да заема някакво пространство. Ти си видял или си помислил, че си видял нещо забележително, но каквото и да е то, не може да е по-голямо от каютата, в която е било. Не можеш да ми покажеш нищо, което да противоречи на някакъв очевиден природен факт.

— Казах ти, че не мога да го обясня.

— Разбира се, че не можеш.

През това време близнаците си шепнеха с отвращение нещо.

— Стига дрънканици — повиши глас Джо. — Трябва да тръгваме вече. Хайде.

— Разбира се — с желание се съгласи Ерц. — Нарби, да оставим това, докато не го видиш. Да тръгваме сега… има дълго да се катерим.

— Какво? — настойчиво попита Нарби. — Кажи ми какво значи това? Къде ще ходим?

— Горе, в Капитанската веранда и в Командната зала.

— Аз ли? Не ставай смешен. Аз се връщам веднага долу.

— Не, Нарби — възрази Ерц. — Затова изпратих да те повикат. Трябва да видиш.

— Не бъди глупав — няма нужда да гледам; здравият разум дава достатъчен отговор. Въпреки всичко — продължи той, — искам наистина да те поздравя за това че си установил приятелски отношения с мутатите. Би трябвало да можем да измислим някакви средства за сътрудничество. Аз мисля…

Джо-Джим пристъпи една крачка напред.

— Прахосвате време — безразлично каза той. — Ние се качваме горе. Ти, също. Наистина настоявам за това.

Нарби поклати глава.

— И дума не може да става. Някой друг път, може би, след като изработим начин за сътрудничество.

Хю пристъпи по-близо до него, от другата му страна.

— Ти май не разбираш. Тръгваш сега .

Нарби погледна на другата страна към Ерц. Ерц кимна.

— Това е положението, Нарби.

Нарби се изруга тихо. Велики Джордан! Как можа да се остави да изпадне в такова положение? Имаше определено чувство, че двуглавият мъж би предпочел той да окаже съпротива. Невъзможно, абсурдно положение. Той отново изруга на ум, но каза колкото можеше по-изискано:

— О, добре! За да не предизвиквам спор, ще дойда сега. Хайде да вървим. Накъде?

— Просто върви до мен — посъветва го Ерц.

Джо-Джим изсвири силно по особен начин. Мутатите заизникваха сякаш от подовите плочи, от преградите, от тавана, докато към отряда се присъединиха още шест или осем от тях. Нарби неочаквано се почувства зле, когато осъзна напълно колко далече се бе отклонил наистина в непредпазливостта си. Отрядът потегли нагоре.

Отне им много време, докато се изкачат до равнището на безтегловност, тъй като Нарби не бе свикнал да се катери. Постепенното намаляване на теглото, докато се изкачваха палуба след палуба, го облекчаваше донякъде, но това не му помогна, най-вече поради още по-силните спазми в стомаха, които почувства, когато теглото му изчезна. Не беше същински пристъп на космическа болест — като повечето родени на Кораба, мутати и членове на Екипажа, той повече или по-малко се бе аклиматизирал към намаленото тегло, но на практика не се бе катерил изобщо нагоре, от времето на палавото си юношество. Когато стигнаха до най-вътрешната палуба на Кораба, се чувстваше много зле и едва бе в състояние да продължи.

Джо-Джим изпрати присъединилите се членове на отряда обратно долу и каза на Бобо да носи Нарби. Нарби го отпъди с ръка.