Робърт Хайнлайн - Сираци на Вселената

Това означаваше за него повече, отколкото би могло да означава за някой космически пилот от Земята. От времето, когато първата ракета осъществи малкия скок от Тера до Луната, пилотът на космически кораб бе стандартният герой, на когото всяко момче горещо желаеше да подражава. Но амбицията на Хю не беше от толкова дребно естество — той желаеше да приведе в движение своя свят . Според земните стандарти и представи, по-малко амбициозно би било да мечтаеш да оборудваш Слънцето с реактивни двигатели и да го пришпориш из Галактиката.

Младият Архимед бе намерил своя лост и сега търсеше опорна точка.

Джо-Джим се спря пред вратата на големия сребърен глобус на стелариума, който представляваше Командната зала и надникна вътре. Не можа да види Хю, но знаеше, че сигурно е при уредите за управление в креслото на главния астрогатор, тъй като лампите бяха задействани. Изображенията на звездите бяха осеяли вътрешната повърхност на сферата, създавайки подобие на небесата извън Кораба. Илюзията не беше напълно убедителна от вратата, където беше застанал Джо-Джим; от центъра на сферата тя би била пълна.

Звездите угасваха сектор след сектор, докато Хю манипулираше с приборите за управление в центъра на сферата. Един сектор остана да сияе в дъното отпред. Той бе маркиран от широка искряща орбита, многократно по-ярък от съседните. Джо-Джим спря наблюдението си и се придвижи с ръце нагоре до командните кресла.

— Хю! — извика Джим.

— Кой е? — попита делово Хю и подаде главата си от дълбокото кресло. — О, това си ти. Здрасти.

— Ерц иска да те види. Излизай от там.

— Добре. Но преди това ела тук. Искам да ти покажа нещо.

— Не му обръщай внимание — рече Джо на брат си.

Но Джим отвърна:

— О, хайде да видим какво иска. Няма да се бавим.

Близнаците се изкачиха в станцията за управление и се настаниха в съседното кресло.

— Какво има?

— Онази звезда там — рече Хю, като посочи сияещата звезда. — Станала е по-голяма, отколкото беше последния път, когато бях тук.

— Ха? Разбира се, че е така. Тя става все по-ярка от дълго време насам. Първият път, когато дойдох тук, изобщо не се виждаше.

— Значи ние сме по-близо до нея.

— Естествено — съгласи се Джо. — Знам това. То просто доказва, че Корабът се движи.

— Но защо не ми каза за това?

— За кое?

— За онази звезда. За това, че тя расте.

— Какво значение има това?

— Какво значение има ли! Ама че работа, мили Джордан, човече — това е то. Това е мястото, където отиваме. Това е Краят на Дългия Път!

Джо-Джим — и двамата — за момент се сепна. Тъй като той самият не се интересуваше от нищо друго, освен от собствената си безопасност и спокойствие, му бе трудно да осъзнае, че Хю, както може би и Бил Ерц, имаха за основна своя цел да завоюват отново загубените постижения на своите предци, за да довършат отдавна забравеното полумитично Пътуване до Далечния Кентавър.

Джим дойде на себе си.

— Хм-м-м, възможно е, какво те кара да мислиш, че онази звезда е Далечният Кентавър?

— Може и да не е. Не ме интересува. Но това е най-близката звезда до нас и ние се движим към нея. Когато не знаем коя звезда коя е, всичките са еднакво добри. Джо-Джим, древните трябва да са имали някакъв начин да различават звездите една от друга.

— Разбира се, че са имали — потвърди Джо, — но какво от това? Ти си избрал онази, до която искаш да отидеш. Хайде. Искам да се върна долу.

— Добре — съгласи се с нежелание Хю.

Те поеха по дългия обратен път.

Ерц изложи пред Джо-Джим и Хю своя разговор с Нарби.

— А идеята ми да дойда тук, се състои в следното: ще изпратя Алън обратно долу с едно писмо до Нарби, в което ще му напиша, че съм успял да установя контакт с теб, Хю и ще настоявам пред него да се срещне с нас някъде над страната на Екипажа, за да чуе какво съм открил.

— Защо просто не отидеш долу и не го доведеш лично? — възрази Хю.

Ерц го погледна леко глуповато.

— Защото ти опита да подходиш по този начин към мен — и той не даде резултат. Ти се върна от страната на мутатите и ми разказа за чудесата, които си видял. Аз не ти повярвах и те изправих пред съд за еретизъм. Ако Джо-Джим не те бе спасил, ти щеше да отидеш в Конвертора. Ако ти не ме бе занесъл насила до равнището на безтегловност и не ме бе накарал насила да видя със собствените си очи, никога нямаше да ти повярвам. Уверявам те, че Нарби изобщо няма да е по-лесна врата за разбиване, отколкото бях аз. Искам да го докарам тук горе, да му покажа звездите, и да го накарам да разбере — ако можем мирно; ако трябва — със сила.