Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

— Ако беше половината, щеше да е добре!… Според мене няма да остане нищо.

— Но как?!

— Смятах, че си разбрал. Нали дисертацията ти е върху банковия капитал на двете най-мощни европейски държави?

— Какво бъркаш дисертацията!

— Накратко, заемът е военен. За закупка на оръжие и боеприпаси. Но трябва някак да мине в Парламента. Да измамят всички. Да се радват хората, че България ще бъде по железопътна мрежа втора след Белгия. Но вместо това, ще й сервират война. Ето това е истината!

— В договора няма военни клаузи.

— Всеки договор има две страни — официална и неофициална…

— А тоя, тайния договор, можеш ли да ми дадеш?

— Не мога, понеже го нямам.

— Как тогава знаеш?

— От опит, чрез разсъждения и най-вече чрез събраните сведения. Тайните клаузи на договорите често не се дори и пишат. Те минават като сделки между държавата и оръжейните фирми.

— Но ако това се каже в Парламента?

— Парламентът никога нищо не е решавал! Той само е одобрявал това, което се върши на четири очи от силните на тоя свят. Помисли малко! Тези дни пристигат в София представители на Парѝ Ба начело с директора Тюретини и представители на Дойче Банк, които са в синдикат с Парѝ Ба. Тук има една интересна подробност. Ще наблюдаваме сеир как двете групировки — френската и немската — ще си слагат динена кора. Ще бъдат представители на Шнайдер, на Круп и всички военни фирми, свързани с тях. Чак когато тези сили се споразумеят, тогава ще подпишат договора. А Парламентът… това стадо от овце, с чието мнение никой не се е съобразявал никога, ще поблее, може и да полаят, и накрая ще го одобрят.

— А къде е твоята печалба?

— Моята печалба идва от техническото изпълнение на заема. И този процент е доста голям. Именно тия пари, в зависимост от участието и значението на банката, ще си разпределим, и в това няма нищо незаконно.

— Ами ако всичко това стане достояние на народа?

— Как?

— Чрез вестниците, да речем…

— Имаш ли понятие от българската преса? Твоята статия ще излезе в едно вестниче, което четат хиляда души. Ако направи впечатление и се възбуди общественото мнение, тогава управляващата партия ще задейства своята мощна преса с хиляди читатели. Но не се ласкай от мисълта, че ще ти отговорят по същество. Напротив! Ще те изкарат картоиграч, пройдоха, развратник, конекрадец, кръвосмесител, отцеубиец, въобще човек, достоен за въжето.

— Но това няма да бъде истина.

— Няма да бъде, но за читателя ще бъде интересно как покриват с храчки някой. Винаги в миналото край ешафодите се е трупала огромна тълпа. Сега ешафодът — това е пресата.

— Аз ще напиша статията си каквото и да стане!

— Казах ти, че нямам нищо против и даже ти помогнах, доколкото можах.

— Според мене истината винаги ще има своето значение.

— Дай, Боже! И един последен съвет. Тези дни ще подпишат договора. Всичко ще мине тихомълком. Няма да се даде гласност на нищо. Преди това не излизай със статията си, за да бъде като хвърлена бомба. Последното действие на пиесата с участие на всички герои е започнало. Искаш ли да видиш актьорите?

— Не разбирам…

— Това зависи изключително от мене! Тъй като няма да има официален прием, нито княжески, нито правителствен, натовариха ме като частно лице да дам аз приема. Той ще бъде тук, в моя дом. Ще ти изпратя официална покана.

Младият Скарлатов се замисли.

— Едва ли ще дойда… — каза той.

Когато излезе навън, усети един от тия студени, мъгливи февруарски дни, така характерни за София. Всичко наоколо изглеждаше посърнало, повяхнало и унило. Борис бе смутен и объркан. Трябва първо да поспя, си каза той. Сега всичко ми изглежда не така, както трябва да бъде…

А старият банкер гледаше сина си от прозореца в столовата долу към улицата, докато се скри в мъглата. Стана му жал за него. От конфликта помежду им си бе създал представата, че е по-суров и не толкова наивен. Какво ли щеше да направи с него мелницата на живота? И все пак нямаше да е толкова лошо, ако и синът му получеше своя дял удари. Беше излишно да го предпази. Младият Скарлатов бе от тия хора, които се учат само на собствен гръб. Но и аз бях такъв на младини, помисли банкерът. Може би малко по-предпазлив и по-скептичен… Но в края на краищата му оставям след себе си пари. Има ли на този свят по-ефикасно средство срещу житейските несгоди от парите?… Наистина можеше да му даде документи по всички тайни клаузи в договора, да му разкаже за сложните задкулисни интриги и игри между правителствата и банките, за низостта на отделните участници и тяхната умопомрачителна страст към парите, която не спираше пред нищо на тоя свят. Той знаеше колко подкупи са взели и ще вземат и Князът, и министрите и цялата тая компания. Можеше да му разкаже колко и той самият щеше да заграби от плячката — във всеки случай не малко, защото бе по-умен от останалите играчи, а и нямаше да пропилее напразно взетото. Но не разказа всичко това, тъй като печалбата бе отправната точка в неговата дейност, на която подчиняваше всички останали дейности, включително и своя личен живот. Достатъчно бе да му даде факсимилетата от аферата с генералите. Вярно, че преди известно време той лично бе открехнал съвсем малко вратичката на тая помийна яма, толкова малко, че да не засегне Княза, а само песовете генерали, и самият той да не излезе наяве. Така падна министър-председателят генерал Рачо Петров, за да дойде на негово място Димитър Петков.