Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

— Странно, господин Скарлатов, колко много общо имате със сина си!… На пръв поглед сякаш не си приличате, а всъщност… Може би най-важното е едно и също и в двамата…

Младият Борис знаеше, че не прилича на баща си. Даже всяка прилика му бе неприятна, но думите на чужденеца, казани така изискано и сериозно, го накараха да слуша внимателно.

— Това именно е достойнството на старинните банкерски родове… — продължи Тюретини, — защото в потомствения банкер се съчетават живостта, непринудеността на благородника с ума на търговеца…

Да, Тюретини бе любезен, твърде любезен и старият Скарлатов бе щастлив от тия думи, особено за приликата със сина му.

Втората група, към която бавно се насочиха, беше шумна. В другия край на салона стояха прави край фотьойла, където бе седнал министър-председателят Димитър Петков, един капитан и един цивилен с жилетка на цветчета под фрака. Те се смееха на всяка негова дума. Явно едноръкият бе в най-добрата си форма, страшно доволен от всичко и най-вече от себе си. Въпреки скъпите си дрехи, бе разкопчан и малко разхвърлян.

— Странно — тихо каза старият банкер, — че парите правят хората толкова щастливи…

— А тебе?

— Мене ме прави щастлив процесът на печеленето, а не самите пари. Или, както добре се изразява един съвременен философ, важно е движението, а не целта!…

— Имаш предвид Бернщайн?

— Именно него.

— Добре запомняш това, което ти е изгодно. Той има някои по-ценни мисли срещу капитала, но тях не си запомнил…

Старият банкер се усмихна. Когато стигнаха пред групата, Борис с учудване позна в елегантния мъж с жилетката на цветчета своя състудент от Женевския университет Радко Радков. Беше малко напълнял, но все така недействително красив, с издължено лице, с малко мургава гладка кожа като на момиче, с черни очи и най-дългите мигли, които бе виждал у мъж.

— О, Борисе, ти си тук? — каза Радков.

Той свойски си сложи ръката върху рамото на Скарлатов. И странно, в Женева не можеше да го понася, а тук му се зарадва.

— Господин министър-председателю, представям Ви моя син… — каза старият банкер.

Димитър Петков млъкна, стана от фотьойла и го прегърна.

— Най-сетне се завърна!… Хем хубав, хем млад, хем доктор!… И още един арслан в Народнолибералната партия!… С такива млади хора тук… — той погледна и към Радков, но не се доизказа.

Така очертано, бъдещето се стори смешно на Борис. Когато не беше доволен от себе си, той разговаряше с другия, втория Борис. И сега той му каза: Ако беше Брезов на твое място, би плюл на тая паплач и би направил невероятна бъркотия с поведението си. Но… — възрази възмутен първият — възпитанието ми не позволява, а освен това можеш да презираш и с мълчание…

Когато се отдалечиха, Борис попита баща си:

— Познаваш ли Радков?

— Този младия ли, красив като черкезка?… Нямам нужда да го познавам. Те са всички еднакви!… Около всеки министър-председател, особено ако е тщеславен, се трупат такива сойтарии, както някога ибрикчиите около пашата. Ласкаят, говорят любезности, превъзнасят го до небето, докато сиромахът помисли, че е гений. Оттам нататък е свършено с него!…

Най-малко се застояха при групата на военните начело с министъра на войната генерал Михаил Савов. Те юнашки пиеха коняк преди вечерята около една малка кръгла маса. Имаше още един полковник и един капитан. Всички се сториха еднакви на младия Борис. Набити, яки, със зачервени лица, с малки брадички и големи мустаци, с коси пригладени и сресани на път. Те бяха копие на своя владетел и му подражаваха във всичко — както във външния му облик, така и в арогантността.

Когато старият банкер съобщи, че това е синът му, доктор от Женевския университет, генерал Савов едва му кимна с глава — още един от тия хилави доктори, учили на Запад, а не весел здравеняк и преди всичко послушен, та да стане офицер, за да има Отечеството полза!…

При офицерите седеше военният аташе на Франция Франсоа Адалберт. С него младият Борис размени няколко думи на френски. Имаше още един мълчалив възрастен полковник, французин — представител на Шнайдер. Старият банкер се върна при Тюретини, а Борис остана по-дълго при групата на финансистите начело с министъра на финансите Лазар Паяков — жив, умен и весел мъж. При тях бе вторият делегат — специалният пратеник на Банк дьо Пари и де Пей Ба — Анри Шавѐр, изпратен в помощ на Тюретини. Говореха френски. Министърът разпита Борис за следването му. Когато чу темата на дисертацията, за момент се замисли и някаква сянка мина по лицето му.