Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

— Но кои са тези хора?

— Генералите начело със Савов и Рачо Петров! Рачо го махнаха, за да може сега безпрепятствено да бърка в меда, а Савов го оставиха. Това е такава подлога на Фердинанд!…

— А бихте ли ми разказали подробно всичко?

— Но нима не знаете?

— Не.

— Баща Ви знае.

— Той отказва да ми даде сведения.

Стоев млъкна. После стана от стола. Челото му бе изпотено, а редките му коси — прилепнали за черепа.

— Не мога, господин Скарлатов. Бога ми, не мога! Аз и без това се изпуснах и сега страдам… Ако Ви кажа нещо, те ще ме заколят като яре в някой сокак!…

Този човек бе наистина много уплашен. Борис разбра — нямаше да каже нищо повече.

— Все пак, господин Стоев, защо ме чакахте при Банката?

— Аз не чаках специално Вас, аз от месеци обикалям Банката с единствената цел да видя моя благодетел — благородния Ви баща. Защото ако към някого бях непочтен, това бе към него, и той ме наказа. Но аз приемам наказанието му. Благодарен съм му, нека сега ми прости и ме допусне до себе си!…

— Не разбирам как мога аз да Ви помогна.

— От Вас искам само едно — да помолите баща си да ме приеме и да кажете няколко добри думи за мен. Аз никога няма да забравя този Ви жест! Светът се върти като фурнаджийска лопата, господин Скарлатов. Това, което днес е истина, утре става лъжа. Помолете баща Ви да не ме погубва докрай, а Вие ще имате моята кучешка благодарност!

Този мъж, офицер, полковник, хлипаше. Скарлатов се обърка.

— Но какво правите, господин Стоев! Успокойте се, ще поговоря с баща си!…

На другия ден младият Скарлатов отиде в печатницата — ако можеше да се нарече така схлупеното едноетажно здание, прилично повече на хан, — за да предаде статията си. Подът беше от пръст, машините допотопни, печатарите — мълчаливи и омазани с мастило. Дървена стара маса служеше за бюро на Брезов, облякъл вехта изцапана престилка.

— Направих каквото можах — му каза Борис. — Прегледай я. Поработи и ти върху нея, защото аз повече не мога!

— Добре. Вероятно ще се наложи да направим някои поправки и вмъквания.

— Отвратен съм. Просто ми се повръща от тая действителност!…

Когато излезе навън, се почувства облекчен. Тръгна по улиците на София, но не гледаше града, а си мислеше за Швейцария. Оставаше му да стои тук още половин година. А парите му свършваха. Беше предплатил наема за три месеца, хранеше се на обяд в една ахчийница, доста мръсна, където хлебарките пълзяха по стените, а често можеше да ги намери в самото ядене. Всичко това го смазваше. Не че в Швейцария живееше кой знае колко комфортно, но имаше някакъв ред и му оставаше много свободно време да се занимава с това, което го интересува, да чете и да мисли. А тук чувстваше, че съзнанието му е заето с дребнавости, пошлости и глупости. На всичко отгоре материалният въпрос отново надвисна с цялата си сила. Парите, които имаше, едва ли щяха да му стигнат повече от месец. Беше пресякъл мостовете за споразумение с баща си. Двамата му приятели бяха бедни. Вероятно ще трябва да намеря някаква работа, макар и временно, мислеше си той.

След три дни статията излезе в партийния вестник. Някой му беше оставил броя под вратата на входа. Беше объркан и възмутен. От труда му, написан в научния стил на немския социалдемократически печат, не бе останало нищо. Тази статия не бе негова. Тя бе преработена в махленски стил, с обиди, с непроверени обвинения и заплахи. Без да мисли, тръгна към печатницата. Гневът го бе обхванал напълно. Брезов го нямаше. Казаха му, че е заминал по партийна работа в провинцията. Отиде при Матов. Даде му статията. След като я прочете, той каза учуден:

— Но какво лошо има? Една хубава изобличителна статия!

— И ти си съгласен по тоя начин да се бори човек?!

— А по кой? Когато си сред вълци, ще виеш по вълчи! Статията ми харесва!

— Но как си позволяват да променят написаното от мене?! Как си позволява Брезов?

— Това е всекидневната практика в печата. Правѝ разлика между академично издание и опозиционен вестник, който със зъби и нокти се бори срещу неправдата. Нали целта е постигната?

Да, това беше старият спор за целта и средствата. Той бе защищавал винаги тезата на целта, но сега, когато изпита на собствен гръб максимата, беше болезнено засегнат. Нещата обаче не спряха дотук. Още на другия ден се обадиха почти всички вестници в България — столични и провинциални. И повечето бяха против написаното. Може би само един-два вестника бяха малко по-любезни, с не толкова обидни изрази. Останалите виеха наистина като глутница. Но това, което го вбесяваше, бе, че никой по същество не му опонираше. Повечето се заеха с неговата личност. Мамино синче, учило-недоучило в Швейцария, върнало се в България да дава акъл!… Нищо не му бе спестено. Особено фактът, че е син на стария „въжеиграч“ банкера Скарлатов. Един от вестниците дори писа, че вероятно това е заговор на двамата Скарлатови, а пред обществото разиграват фарс с цел печалба. Отнякъде изскочи и историята за първата любов на Борис, но предадена отвратително — той като изкусител на богати момичета… Радков излезе с едно малко запитване във вечерния вестник. След като е толкова принципен, какво е търсил на вечерята, дадена в чест на френската финансова делегация. Военните бяха възмутени и сипеха закани за физическа разправа. Получи множество анонимни писма с псувни, с невероятно мръсни думи и закани за даване под съд. Имаше две предложения за дуел, също анонимни. Всичко това потресе Борис и дълбоко го засегна. Почувства се сам, изоставен от всички. Брезов се върна. Разговорът между тях бе особено мъчителен. Според Борис приятелят му го бе използвал за своите цели, без да се съобразява с него.