Свобода Бъчварова: Земя за прицел (Наследникът)

— Какво по-специално в статията не Ви харесва?

— Липсата на пикантни подробности. Например около аферата с генералите…

— Именно тия подробности не знам! Вие, господ Динев, бихте ли ми помогнали? Знаете ли ги?

Туше Динев дълго мълча, накрая каза:

— Да, господин Скарлатов.

— Тогава?

— Не мога да Ви ги кажа. Естеството на работата ми в Банката е от такъв характер, че без разрешението на Негово превъзходителство баща Ви, не мога да издавам тайни.

На подвижното лице на Туше Динев се четеше готовност да направи всичко за младия Скарлатов и едновременно с това отчаяние от невъзможността да го направи. Борис разбра.

— И още един съвет, господин Скарлатов, ако смея да дам такъв…

Борис кимна с глава.

— Подробностите не са важни. Разбирате ли? Вие сте напипали истината. Но кажете я грубо, с тежки, бих казал, лоши думи, ругатни! Тогава и кучетата в тая страна ще Ви разберат.

Борис нищо не отговори. Отвори плика. Поканата бе напечатана със златни букви на розова японска хартия и подписана лично от стария банкер.

— Добре, господин Динев, приемам поканата, ще дойда.

— Радвам се, господин Скарлатов. Баща Ви също ще се радва много.

След дълбок поклон той излезе. Борис остана сам и се размисли. Наистина Туше Динев, като Брезов и Матов, не беше много очарован от статията му. Той не можеше да разбере защо. Беше работил упорито и точно. Това, което не можеше да докаже, остана извън текста. Защото младият Скарлатов дълбоко вярваше в научните методи. Ако в тая страна пишат по друг начин, той сега щеше да покаже каква трябва да бъде една икономическа статия — безпристрастна и неопровержима! Грешката не е в мене, си каза той.

Навън се стъмни. Той продължаваше да се разхожда по стаята. Все още се колебаеше дали да отиде на приема въпреки даденото съгласие. В края на краищата какво ще загубя? Само ще спечеля, си каза той, и почна внимателно да се приготвя. Изми се в легена до кръста, извади фрака и една снежнобяла риза. Фракът миришеше на нафталин. Отвори прозореца. Отвън нахлу студ. Липсва ми огледало… Трябва още утре да купя… Облече се грижливо. Когато излезе на улицата, почувства един от тия февруарски дни с внезапно затопляне. Снегът се бе превърнал на киша. Още с първите крачки намокри краката си. Наложи се да се върне в къщи и сложи галошите. Следващите улици бяха още по-кални. Тротоари нямаше. Той стъпваше по случайните камъни, поставени от хората, за да не газят в калта. Стигна късно след посочения час в поканата. Банката бе залята от електрическа светлина. Всички прозорци светеха. В двора имаше много файтони. Той не влезе през главния вход, а от страничната уличка, където също имаше файтони. Тъкмо да позвъни, и някой зад него каза:

— Добра вечер, господин Скарлатов.

Когато се обърна, трябваше му време да се сети кой е този човек. Беше полковник Стоев, облечен цивилно, малко немарливо, с изкаляни обувки, отслабнал и брадясал.

— Добра вечер — отвърна Борис. — И Вие ли за приема?

— Аз не съм вече във войската, господин Скарлатов. Уволниха ме, смазаха ме!…

— Жалко.

— Бихте ли отделили няколко минути?

— Закъснявам…

— Разбирам, господин Скарлатов. Но ще Ви чакам, след като излезете, ако ще до утре сутринта!…

— Както обичате!

Борис позвъни на вратата. Забавиха се и той се огледа за полковника. Стоев бе някъде изчезнал. Отвори му Донка. Закачалките в коридора стърчаха, отрупани от шуби със скъпи кожени яки и от военни шинели. Той свали пелерината и влезе в салона. Беше изпълнен с хора. Всички оживено разговаряха на няколко групи. Старият банкер веднага го забеляза и отиде при него.

— Радвам се, че дойде. Ела да те представя на гостите…

Той не обяви високо, че това е синът му. Напротив водеше го от човек на човек, като с всекиго се спираха и разговаряха. Започна от Тюретини. Стоеше прав, облегнат на рояла, и пушеше. На вратовръзката му блестеше голям диамант. Разговаряше с един елегантен мъж — генералния консул и шарже д’афер на Франция Ализѐ.

— Господин Тюретини, господин Ализѐ, това е моят син, доктор от Женевския университет.

Аристократичната учтивост бе в кръвта на Тюретини. При него това ставаше несъзнателно. Цялата му поза, движение на ръцете, стойка, изражение на лицето, гласът му, изисканият език бяха не външна, а съставна част от неговата личност.

— Приятно ми е, господине — каза той и леко се поклони, като кимна глава. После черните му живи очи продължително се вгледаха в младия Скарлатов. Тюретини се обърна към стария банкер.