Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

Да, старият банкер знаеше много тайни, защото ги търсеше, влагаше средства, даваше пари да ги научи. Бе от малцината хора, които разбираха, че всяка тайна, колкото и дребна да е тя, независимо дали е лична, или обществена, има своята цена. А финансовите тайни бяха златна мина, стига да умееш да ги продадеш тогава, когато ще имаш най-голямата полза от тях. Но пазарът на тайните имаше своите закони. Те имаха стойност и можеш да вземеш печалбата само в точно определен момент, нито минута по-рано или по-късно! И в определянето на мига за продажбата той нямаше равен на себе си!

Старият банкер се отдръпна от прозореца. Време бе да слезе в кабинета си.

Борис започна работата си върху статията много отдалеч. Събра сведения по всички досега стари външни заеми на България и как са били използвани. Картината се очертаваше апокалиптична. Много неща разбра, но и много останаха затулени. Изпитваше нужда да поговори с баща си. Особено искаше да го разпита за огромния заем от 1904 година, който въобще не беше използван за стопанското развитие на България. Но нещо го спираше. Стана му ясно само едно — че със заема от 1904 година България е превъоръжила с най-съвременно оръжие цялата си армия и за момента представляваше най-голямата и модерна военна сила на Балканите. Заедно със заемите растяха и дълговете. Лихвите бяха фантастични и лежаха на държавния бюджет. Парѝ Ба добре си бе свършила работата. Гаранциите по заемите бяха толкова унизителни и така стриктно се изпълняваха, че той с право се питаше как тая страна съществува?! И все пак къде бяха отишли останалите пари?… Една огромна част извън тая за въоръжението бе отклонена. Поговори с Брезов.

— В джобовете на Княза, генералитета и класата! — отвърна той.

— Но за да се напише това, трябват факти!

— Всички го знаят. Няма нужда да се ровиш!

Борис не бе съгласен с Брезов. Истината трябваше да се докаже. Това бе неговото академично правило. Хиляди са знаели, че буржоазията ограбва работника, но само един човек научно и безусловно го доказа — Маркс! Важно е фактите да се анализират, и то добросъвестно!

Все пак статията напредваше, макар и бавно. Брезов няколко пъти му напомни, че е време да я предаде. Но той не се поддаде на натиска. Един следобед работеше над масата. На вратата се почука. Влезе Туше Динев. Борис го покани да седне. Той благодари и се настани.

— Господин Скарлатов, баща Ви изпраща покана за вечеря…

Той остави един плик с емблемата на Търговската банка върху масата.

— Каква вечеря?

— Официална вечеря с гости в къщи, в Банката.

— Нямам време.

— Той смята, че ще е добре за работата Ви да приемете поканата. Каза да Ви предам следните думи: Ако синът ми иска да види участниците във фарса и получи непосредствена представа за тях, добре ще е да дойде. На приема ще присъстват само хора от френска и българска страна.

— А немците?

— Тях ги изплъзгаха. Това е и причината приемът да е конфиденциален, даден от частно лице — в случая баща Ви, — за да не се поканят представителите на Дойче банк и Круп.

— Вие знаете ли какво работя?

— Да, господин Скарлатов.

— Бихте ли прочели това, което съм написал?

— С удоволствие…

Борис се разхождаше по стаята, докато Туше Динев четеше черновите. С нетърпение чакаше да свърши. Но той четеше бавно и внимателно. Когато положи последния лист, погледна младия Скарлатов със сините си широко отворени очи.

— Е?

— Великолепна, господин Скарлатов. Рядко ми се е случвало да чета такава аналитична статия.

— А чели ли сте други икономически изследвания?

— Най-редовно следя френската преса, а напоследък и немската. Вече добре владея немски, що се касае до четенето. Липсва ми малко практика в говора, но имам хора, с които се упражнявам. Аз всеки ден правя изрезки от чуждата преса, а някои от статиите реферирам. Това е една от длъжностите ми. Баща Ви е доволен.

— И все пак имате ли критични бележки?

Туше Динев помълча, а после каза:

— Та кой съм аз, господин Скарлатов?! Един самоук! Мога ли да се сравнявам с Вас!…

— Знаете ли, господин Динев, ако разговаряте с мен по тоя начин, нито аз, нито Вие ще имаме някаква полза!…

— Е добре, господин Скарлатов… Ще Ви кажа. Статията е добра, даже много добра за английската преса, за „Таймс“, да речем… Но за българската, простете, няма да Ви разберат.

— Вие сте третият човек, който ми казва това.

— Съжалявам, господин Скарлатов, не исках да Ви обидя. Но Негово превъзходителство баща Ви ме е учил винаги да казвам истината, а не да му правя удоволствие. Той много държи на това правило и аз свято го спазвам.