Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

Напоследък, увлечен в работата си, той почти не ядеше. Отслабна много, а кожата на лицето му стана бледа, тънка и прозрачна. Всяко нахранване предизвикваше тежест в корема му и главозамайване, което трудно преодоляваше с много кафета. Домашните му, които се грижеха за него, не смееха да му кажат нито дума. Знаеха, че когато господарят им работи и работата му е тежка, е невъзможно да му се изтъкне каквото и да е разумно съображение относно здравето му. Безсънието му се увеличи до такава степен, че бе нещо обикновено да дочаква зората с широко отворени очи. Ето и тази сутрин той се почувства отпаднал. Не можеше това да се дължи само на тежките думи от Кюлев… Така навремето баща му забеляза случайно една бучка на шията си. Не й обърна внимание, а после бучката нарасна и той разбра, че е тежко болен, разбра, че ще умре. И със спокойствието и примирението у хората, живели на Изток, той до последния час запази будна мисълта си и необикновеното си чувство за хумор — едно оръжие, което му помагаше във всички трудни моменти и правеше и най-трагичните неща да изглеждат толкова обикновени и всекидневни. Дали не е време и аз да осъзная, че това всъщност е болест, и днешният разговор да не е причината, а само поводът, който ме накара за пръв път да помисля, че нещо става с моя организъм?… Наближава моментът, когато и аз ще трябва да изпълня Закона, си мислеше банкерът. А той винаги бе искал, бе правил всичко възможно да умре достойно, без да хленчи, разбрал неизбежността. Готов ли бе да посрещне неминуемото? Когато се запита, разбра, че не е готов. Може би трябваше да зареже всичко, да се махне от хорската суета, да се съсредоточи върху предстоящето?… Такава мисъл му бе минавала и по-рано, но сега тя напълно го завладя. Поне със смъртта ще дойде и покоят, си каза той. Спомни си един пасаж от Апокалипсиса: „И ангела, който видях да стои на морето и земята, вдигна ръка към Небето и се закле в Оногова, Който живее во веки веков, че не ще вече да има време!“ Да, тогава няма да има повече изменения, няма да има повече страдания, няма да има време!… Но това възмущаваше въображението на банкера. Неговата вяра в Разума бе толкова силна, той така високо го поставяше, много по-високо от самата Вселена, а да спре времето, значи да се прекрати дейността на Разума! Това, което бе същността на цялото му Аз!… Да, той щеше да изпълни Закона, но по никой начин примирен! Щеше до последния си дъх да твърди, че единственото вечно нещо в този свят, където няма нищо вечно, е разумът и само разумът!…

Невеселите му мисли бяха прекъснати от почукване на вратата. Влезе Туше Динев.

— Доведох генерал Стоев, както ми бяхте наредили.

— Защо толкова късно?

— Защото се криеше. Положих големи усилия, докато го намеря, а още по-големи да го принудя да дойде. Той няма никакво желание да се срещне с Вас.

Сега целият гняв на банкера се насочи към чакащия отвън генерал Стоев. О, той щеше да му даде да разбере, на този въжеиграч!…

— Приготви ли всички документи?

— Те са в бюрото Ви.

— Става дума за документите от секретната папка…

— Не знаех, че ще Ви трябват, но ще ги донеса веднага.

— Нека тоя пезевенк влезе!

На вратата се появи Стоев. Промяната бе голяма. Облечен във внушителна генералска униформа, тоя човек изглеждаше съвсем друг. Държанието му бе властно, пренебрежително. Гледаше напред, сякаш хората пречат на изгледа. Той кимна с глава и без да бъде поканен, седна. Банкерът дори не го поздрави. Той седеше зад бюрото и преглеждаше папката пред себе си. Стоев запали цигара. Преметна крак върху крак, лъснатите до блясък ботуши изскърцаха. Закашля се, за да му обърне внимание. Никакъв ефект. Мълчанието започна да го дразни.

— Господин Скарлатов, повикахте ме, а сега мълчите. Аз нямам време.

— И аз — каза банкерът, без да вдигне глава от папката.

— Може би ще отложите собствените си занимания и ще се заемете с мене?

— Та аз това правя в момента.

Влезе Туше Динев, остави една папка пред банкера и каза:

— Това са сводките от доставките на австрийските военни фирми Бьолер и Рот.

Думите му прозвучаха като изстрел в ушите на генерал Стоев. Той скочи от креслото. Банкерът го изгледа насмешливо с кривогледото си око.

— Ако сте твърде зает, вървете си. Повече няма да ангажирам ценното Ви време…

— Щом съм тук, значи съм на Ваше разположение!

— Преди малко останах с други впечатления…

— Претрупан съм. Знаете какво предстои…

— А какво предстои?