Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

— Но доколкото знам, тия парцели принадлежат на Отоман-банк.

— Да, формално да. Навремето, като убиха Стамболов, аз възложих на Отоман-банк да изкупи парцелите за моя сметка. Сега те пак принадлежат на Отоман-банк, тоест на мен. Ние, банкерите, често си правим тия услуги. Още утре хиляди парцели от „Орлов мост“ нагоре се пускат в продажба.

— Господин Скарлатов, повече въпроси нямам — каза Неделев. — Искам да запомните, че винаги съм Ви вярвал и няма риск, който не бих предприел с Вас. Аз Ви се покланям.

Неделев направи дълбок поклон.

В това време Туше Динев, който до този момент не показа с нищо, че е стреснат, мълчаливо разгъна плана на парцелите. Всички се наведоха над бюрото. Неделев беше щастлив и възбуден. В миг бе паднал в пропастта, а сега летеше като птица в ясното небе. Старият Скарлатов не можеше да скрие радостта си. Беше изиграл пиесата като велик актьор и знаеше това. Може би най-много беше доволен от впечатлението, което бе направил на сина си. По вида му знаеше със сигурност, че е разбрал цялата сложна пантомима, в която бяха измамени и участниците, и публиката, а пиесата завършваше щастливо за всички. Вегенел бе сигурен от поведението на банкера, че е направил сполучлива сделка, в която старият човек бе загубил. Борис бе присъствал на неповторимо зрелище, в което старият лъв излезе победител по безспорен начин. Може би само Туше Динев беше донякъде предварително запознат с пиесата, тъй като играеше напълно убедително ролята на уплашен за здравето на шефа си служител. Но и той едва ли бе очаквал такава развръзка.

Да, старецът е велик актьор, си каза Борис. Но не това, което видя, го респектира най-много. Той разбра, че в дълбините на душата у този старец се крият неизследвани, странни светове, за които може би никога нямаше нищо да научи, но беше убеден, че те съществуват. Той се сбогува и излезе от Банката.

Една седмица по-късно Терзиев даде голям гуляй на приятелите си в ахчийницата. Беше си купил нови скъпи дрехи и златен пръстен с голям рубин. А когато извади портфейла си да плаща, всички ахнаха. Беше претъпкан с банкноти. Този добродушен едър мъж с огромни ръце на селянин сякаш бе станал друг човек, човек със самочувствие!… Той изпрати Борис до квартирата му. По пътя му разказа всички перипетии на преговорите и подписването на договорите. Беше получил добро комисионно както от Вегенел, така и от стария Скарлатов. Част от парите бе вложил в банката му. Когато се разделиха, Борис си каза — какво чудно нещо са парите! Единствено те в целия свят могат да променят в миг човека. Парите и може би смъртта, която приближава…

На 13 март 1912 година бе сключен българо-сръбски съюзен договор, насочен де факто срещу Турция. Руската дипломация с бързи стъпки изграждаше така необходимия Балкански съюз срещу нарасналите апетити на Австро-Унгария като надеждна крепост в бъдещия конфликт. Няколко дни след подписване на договора старият банкер знаеше вече пълния текст, включително и тайните клаузи. Нямаше съмнение, войната бе предстояща! Текста на договора получи от няколко източника. Един от тях беше генерал Стоев. Но това, което най-силно го озадачи, бе големият запечатан плик, донесен му от личния куриер на Тюретини. Там се съдържаше както текстът на договора, така и тайните клаузи. След падането на генералния директор Торс, най-вече поради несъгласието му с политиката на френското правителство, Тюретини го замести и стана генерален директор на Банк дьо Пари е де Пей Ба. С присъщата си енергия, интелигентност, деловитост и безскрупулност той я бе превърнал в мощен фактор на политическия живот във Франция. Според стария банкер имаше два начина една личност, издигаща се в обществото, да си създаде авторитет. В единия случай значителността на поста създаваше авторитета на този, който го заема. Това става особено често в политиката. И след падането от високата длъжност хората се учудват колко нищожен е бил самият човек, какъв илюзорен ореол му е придавала властта. Но макар и рядко, се случваше и обратното. Лицето, което заема високото място, издига със своите забележителни качества авторитета на институцията, разширява властта и влиянието й до невиждани размери. Такъв бе и новият генерален директор на финансовия гигант Банк дьо Пари е де Пей Ба Алберт Тюретини. Той вече бе един от ръководителите на финансовата стратегия на Франция. Защото от трите сили на една държава — армия, политика и финанси, може би истинският ред на значението им би бил обратният — финанси, политика, армия. Никога във Франция правителство и финанси не бяха работили в по-тясна връзка от този период. Никога в своята история Франция не бе ръководена от екип, така дълбоко свързан с индустрията и банките. Фактически на власт беше дошла военната индустрия. Самият Раймонд Поанкаре 43 43 Поанкаре, Раймонд (1860–1934) — френски политик и държавен деец, член на Френската академия. Министър-председател (1912–13, 1922–24, 1926–29), президент на Френската република, (1912–20). Дейно участвува в разпалването на Първата световна война. Един от главните организатори на империалистическата интервенция срещу Съветска Русия. — премиер-министър и министър на външните работи, в близкото минало бе адвокат на фирмата Шнайдер и представляваше интересите на лотарингския филиал на Комитѐ дьо Форж. Той се зае с неукротима енергия да изгради мощния съюз между Франция, Англия и Русия с ясна и категорична насоченост срещу Германия и Австрия. Те, от своя страна, не останаха назад. Предварителната финансова и дипломатическа битка се разпростря из цяла Европа, битка за всяка страна, колкото и малка да е тя, за всяко правителство, за всеки владетел. Методите не се подбираха и предпочитано средство бяха заемите, подаръците, подкупите… Старият банкер нямаше амбициите да играе политическа роля. Той добре отчиташе значението на Банката и нейното влияние. Не че не беше амбициозен, но беше преди всичко реалист. А когато атовете се ритат, неминуемо магаретата страдат. Той не искаше да играе ролята на нещастно дръгливо магаре. Искаше само едно — да запази постигнатото и нищо повече! Това значеше да запази капиталите и контролираните предприятия. Целта беше ясна, но изпълнението й много трудно. И както често се случваше в живота му, отново бе изправен пред тежка борба. Той навреме се ориентира откъде духа вятърът и започна мобилизация на силите си още когато се появиха първите симптоми на започващата криза. Но събитията се развиха толкова бързо, че в него оставаше чувството, че е закъснял, че не е направил всичко, за да не бъде изпреварен. Първото, с което се зае, бе да събере по най-бързия начин всички вземания. Той не се изплаши никак, че щеше да изостри отношенията си с много хора — приятели, министри, политици, военни, дипломати, депутати, журналисти… Успя да си възвърне и най-малките заеми. Второто, което направи, бе да превърне наличните си капитали в злато, валута и ценни книжа. Не се поколеба да избере на коя страна да застане. За разлика от политиците той се ръководеше единствено от финансови съображения и застана на страната на по-богатите, тоест на страната на Франция, Англия и Русия. Освен това беше дълбоко свързан с Парѝ Ба и Франция. Изнесе, доколкото можа, много капитали в чужбина, като използва връзките си с малките банкови къщи. Участваше във всяка сделка, която му осигуряваше износ на капитали, даже на загуба, защото знаеше, че инфлацията върви ръка за ръка с военната подготовка и войната. Сведе до минимум активността на Банката. Не отпускаше никакви заеми, но продължаваше прекомерно да влага пари в предприятия, строежи и фабрики. Те щяха да останат, каквото и да се случи. Знаеше, че след една война, даже да е победоносна, финансовата разруха е неизбежна и трескавата, делова активност, която следва, води до невиждани възможности, но само при едно условие: ако имаш налични пари! Качествата на един банкер, според него, не се състояха толкова в печалбите при добра конюнктура, каквато бе в момента. Тогава в бранша влизаха хора, които без никакъв финансов талант печелеха, за да загубят в крайна сметка всичко. Великото качество на един банкер бе отстъплението, добре организираното отстъпление с минимални загуби, със запазване на армията, тоест капиталите. И в този основен маньовър, наречен отстъпление, Скарлатов бе всепризнат майстор. Той успя да внуши и на хората, с които бе свързан, трудността на положението. С Неделев му бе лесно. След сделката с Вегенел той му вярваше безпрекословно и се съгласяваше с всяко негово предложение. По-трудно му бе да убеди австриеца. С упоритост и много комбинации успя да го накара да доставят машините и съоръженията за двете циментови фабрики, както и тежката строителна техника. Неделев бе всецяло погълнат от голямото предприятие „Херкулес“. Там бе и неговата сила. А под ръководството на Вегенел, който имаше голям опит в планинските електроцентрали, започна изграждането на една малка, но снабдена с най-модерни турбини водноелектрическа централа. Австриецът си построи хубава удобна къща близо до строежа в боровата гора, донесе си своите тежки мебели от Виена, обзаведе я и заживя там, като рядко отиваше в София. Той изпълни може би своята мечта за спокоен живот сред природата. Бързо се приспособи към условията в страната. Така че цялата тежест на битката падна върху плещите на стария банкер. Чувстваше се отговорен не само за своите пари, но и за капиталите на клиентите си. На вложителите даваше съвети как да запазят наличното, обясняваше и обясняваше непрекъснато опасността. Някои го послушаха, други не. В този период той се освободи от много ненужни клиенти. Обичаше да има работа не толкова с богати, колкото с умни и дейни мъже. Тази дейност за увеличаване златния трезор на Банката бе въпрос на стратегия, а не на тактика. Защото Банката бе попаднала в интересна конюнктура. От една страна, след втората мароканска криза и итало-турската война в Европа се разгръщаше парична криза, а в България ставаше обратното. Народната банка уголеми златната си наличност и осигуряваше с това златно покритие на най-високото банкнотно обращение от създаването на България, каквото досега не бе достигано. Стопанският живот цъфтеше. Неимоверно нараснаха и натрупванията в частния банков сектор. В момента България бе този състезателен жребец, на когото залагаха всички. Стабилна икономика, уредена държава, силна армия, дисциплиниран, работлив народ, висока продуктивност на селското стопанство, добър износ. Всички бяха сигурни, че в бъдещия конфликт победата ще е на страната на България. Ето защо без страх чуждият капитал се стремеше да вложи колкото се може повече инвестиции в българската икономика, стремяха се да дадат заеми. Този период от бурното развитие на българското стопанство стана известен под названието „Златното петнадесетилетие“. Така че акцията на банкера Скарлатов бе временна, краткотрайна, биеща твърде далечна цел — при аварийна ситуация да запази и увеличи златния трезор. Иначе той с нищо не намали дейността си в инвестиране на капитали за индустрията. И в общи черти той успя да проведе отстъплението. Сделката със златото привърши по-бързо, отколкото бе очаквал.