Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

— Нещо напълно естествено — че този, който внесе повече капитали, ще има по-големи права в ръководството на концерна, а също и по-голям дял от печалбите.

— Не, господин Вегенел! Ще участваме поравно!

— Но как ще съберете тия пари?! Нали казахте, че е невъзможно чрез акции?

— Не се безпокойте! Ще ги съберем!

Неделев пак стана от фотьойла. Гласът му трепереше.

— Но, господин Скарлатов…

— Аз знам какво говоря и казах своята дума!

Вегенел скептично поклати глава.

— Ако не се казвахте Скарлатов и сведенията за Вас не бяха толкова благоприятни, простете, не бих Ви повярвал.

— Вие нищо не губите, ако ми повярвате.

— И все пак по какъв начин ще съберете тази огромна сума, макар и в левове?

— Това е моя лична работа!

Младият Борис с безпокойство наблюдаваше баща си. Бе станал блед, кривогледото му око потрепваше, стискаше пръстите си, събрани в юмрук.

— Вижте, господин Вегенел…

Капки пот оросиха челото му. Туше Динев му подаде чаша вода. Старият я блъсна и водата се разля.

— … не съм свикнал да спирам по моя път. Винаги това, което съм почвал, съм го завършвал, дори да ми струва животът! Аз построих първите електроцентрали в България. Аз ще построя първите циментови фабрики, а ако имах още един живот, щях да построя и фабрика за локомотиви. Аз обичам България и искам да е цивилизована страна! Без благодарност, без паметници от поколенията!…

Старият банкер рухна в креслото си. Вегенел стана на крака.

— Господин Скарлатов, изпълнен съм с уважение към Вас! Разбирам Ви и се възхищавам от Вас. Аз ще Ви подкрепя! Отдавна съм забравил какво е това младежка жар и страст. Вие, старият човек, ми ги припомнихте! Припомнихте най-хубавите години от живота. Аз пия за нашия тежкостроителен концерн, концерн за производство на цимент, въглища и електроенергия, едно завършено цяло, едно монолитно имение!…

— Защо въглища и електроенергия? — попита Скарлатов.

— Защото и те ще бъдат в концерна! Имаме ги на ръка.

— Да, наистина ги имате наготово. Забравих, те бяха наши…

— Бихте ли ми позволили да стана кръстник на концерна, най-големия на Балканския полуостров?

Банкерът беше абсолютно безразличен. Той даже не си даваше труд да слуша учтивия Вегенел. Но последният сякаш не забелязваше състоянието му и продължи високопарно:

— Концернът ще бъде непобедим и вечен! Той ще се казва Херкулес. Да пием за „Херкулес“!

Това бе мигът, в който банкерът трябваше да реши. Винаги в практиката си той избягваше да бъде поставян в положение цайтнот, особено в ендшпила на играта. Сега трябваше да каже да или не! Проектът беше за строително предприятие с тежки машини и две циментови фабрики. А в тоя момент се поставяха на карта електроцентралите „Кастор и Полукс“ — неговите любими деца, заедно с каменовъглената мина и двете мини — собственост на Неделев. Това значеше вече да има опасен и мощен ортак. Самата дума „ортак“ нямаше точно определено значение. Не можеш да я преведеш като съдружник, нито като съсобственик, нито като партньор. На турски, освен материален, думата имаше дълбок житейски и психологически смисъл. Не напразно за това понятие съществуваха много поговорки, и то такива, отразяващи опаката страна на отношенията между хората. В главата му се въртеше прочутата поговорка „Орташкия гювеч и кучетата не го ядат!“. Проектът от едно скромно строително предприятие се превръщаше в концерн, който поглъщаше почти всичко, което притежаваше. Не му бе приятно, че в този момент бе принуден да се разпорежда не само със своето имущество, но и с това на Неделев. И този миг продължи доста дълго. Вегенел бе вдигнал тоста си и очакваше сега реакцията на банкера. Туше Динев държеше в ръка бутилката шампанско и напрегнато, без да мига със сините си очи, гледаше проницателно своя господар. Сега, сега трябва да реша, си каза той, и реши. Кимна с глава. Туше Динев махна теловете на бутилката и тапата изгърмя. Това беше отговорът. Вегенел облекчено се усмихна. Динев наля в чашите. Чукнаха се тържествено и мълчаливо. Вегенел бе весел и доволен. Терзиев също. Неделев имаше силно уплашен изглед. След като пиха, старият Скарлатов седна зад бюрото и разхлаби вратовръзката си. Туше Динев със загрижен вид намокри една чиста салфетка с вода и я подаде на банкера. Той отблъсна кърпата. Явно беше накрая на силите си. Терзиев се зае с яденето и напитките. Дълго се бе сдържал. Вегенел отведнъж се промени. Стана забавен и бъбрив добряк. Пускаше шеги и сам пръв се смееше на глас. Беше доволен, твърде доволен и видът на стария банкер не му развали доброто настроение. Дори напротив!… А младият Борис си мислеше кой знае с какъв труд и с какви усилия баща му е построил някакви малки електроцентрали… и ето, идва чужд, непознат човек, червендалест, здрав, весел, с много пари и купува в минути това, в което са вложени толкова надежди! Изпълни се с искрено съжаление към престарелия си баща. Изгледът му не говореше нищо добро. Да, вероятно е и болен. Иска да скрие всичко това, защото е горд. Но стигна границата и рухна.