Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

— Горе-долу се ориентираш… А сега слушай! Сътрудничеството между нас прекъсва и никога не е било! Но като стар приятел ти предлагам да оставиш златото си в моите сейфове, за да бъде на сигурно място.

— Брей колко си бил хитър!…

— Не хитър, а просто приятел. Твоята душа е толкоз изкълчена, че никога няма да разбереш благородство на жеста ми. Но, слава Богу, твоята подозрителност ме избавя от голяма и опасна тежест. Въпреки това щях да я поема и знаеш ли защо?

— Защото ти, Борисе, си алчен, защото си обирач, защото жънеш там, дето не си сял!…

— Не затова, а заради детето ти, заради Яна! Златото е най-сигурното средство за притежаване на капитал, но има и едно лошо качество, че може да се открадне, да попадне в чужди ръце и никой да не може да докаже произхода му. Достатъчно е да бъде на кюлчета, а ако не е, да се претопи и край! То става притежание на всеки, който в момента го вземе. За последен път ти предлагам заради доброто ти безпомощно момиче. Помисли малко и за нея!

Кюлев злъчно се усмихна.

— Ако ти се боиш, че ще умреш, аз нямам тоя страх! Първо, съм по-млад от тебе! Пия малко, не пуша, водя редовен живот. Брантиите на младини не ми отнеха силите като на тебе! Освен това целият ни род е дълголетен. Ще живея напук на тебе и ще запазя всичко, което имам!

— Но нали все един ден ще умреш?

— Вярно е. Но това ще стане дълги години след тебе!

Старият банкер замълча и се замисли. Този път Кюлев наистина го бе засегнал. Поне в това бе прав. Каква ирония е този живот, си каза той. Колко е зле устроен светът!… Ето това примитивно нищожно създание Кюлев, изградено от най-долен материал, с едно-единствено качество да трупа злато, ще продължи да живее след него и за какво? Ако провидението има някаква цел, вложена във всеки човек, то с примера на Кюлев рухва всяка разумност на това провидение. Щом позволява на такива като него да живеят, а той, банкерът Скарлатов, да умре!… Даже след като Кюлев си отиде, посещението му продължи да занимава мисълта на стареца. Думите за близката смърт бяха верни. Човешко бе да се избягват мислите за неизбежния край. В последните месеци цялото му съзнание бе заето от практиката. Той бе напълно погълнат от всекидневната работа. Огромната дейност, която извърши, за да предпази Банката, не му остави никакво лично време. И може би затова днес думите на Кюлев, макар и казани от заядлив човек, макар и по дребен повод, прозвучаха в ушите му като камбанен звън. „Мементо мори!“ Той не беше привърженик на Сенека 44 44 Сенека, Луций Аней (ок. 4 пр.н.е. — 65 от н.е.) — древноримски философ, писател и политически деец. В 57 — консул. Автор на „Морални послания“, „Писма до Люцилий“, на драмите: „Медея“, „Едип“ и „Федра“. Основател и главен представител на римската (нова) стоическа философия, чиято най-важна съставна част е етиката. Неговото голямо влияние върху философията и литературата през следващите векове се обяснява с близостта му до християнския морал. По заповед на императора Нерон се самоубива, като си прерязва вените. Умира с голяма твърдост и достойнство. , който съветваше човек да мисли всекидневно за смъртта, но по никой начин не смяташе, че трябва на всяка цена да отхвърля тази мисъл. Животът създаваше в човека, погълнат във всекидневните малки нужди и борби, илюзията за вечно съществуване и когато идваше смъртта, тя винаги бе неочаквана, като гръм поразяваше това така нещастно създание, наречено човек. И той никога не можеше докрай да осмисли този факт. Именно тогава човек се позоваваше на морални категории, измислени от самия него, и в смъртта виждаше висша несправедливост. Даже животното бе по-щастливо от човека!… Защото животното изпълняваше закона на живота — да се роди, да живее и да умре. А човек не искаше да изпълни закона. Тогава законът на смъртта като палач, нахлузил черната качулка, го влачеше в прахта към ешафода и Вселената се огласяше от животинския вик на ужас, на страх, страдание и болка, излизащи от това същество. А нещастието на човека идваше оттам, че не разбира основния закон, че не се примирява с него. Все пак той бе виждал щастливи хора, които изживяваха живота си и преклонили глава пред вечния неизбежен закон на смъртта, умираха спокойно и без страх. Това бяха предимно селяни, живеещи сред природата. Те виждаха в заобикалящия ги свят, че всичко е подчинено на този закон, че животните се раждат, живеят, умират или ги колят, и в това нямаше нищо чудно. Тези щастливи селяни, които бе ги срещал, живееха с деня, часа, мига, с първия и последен лъч на слънцето. За тях нямаше нито голямо бъдеща, нито особено се ровеха в миналото. Те се женеха, обработваха нивите си и гледаха животни, за да задоволят всекидневните си нужди. Създаваха деца и умираха, без да правят от своята личност трагедия на Вселената. За съжаление, банкерът познаваше добре себе си. Той не живееше нито с часа, нито с мига, а живееше с бъдещето. С това, което предстоеше. Със замислената сделка, строеж, акция, която ще се осъществи след толкова и толкова време… Не всекидневието, не мигът определяше начина му на живот, а бъдещето. И когато се връщаше назад, в миналото, то му изглеждаше като поредица от изпълнени или несбъднати планове и намерения. Това не беше самият живот, а илюзията на живота. Да изкараш цялото си съществувание като една илюзия и накрая да разбереш, че в действителност не си живял, за никого не беше лесно да го признае. Но старият банкер го признаваше. Знаеше, че е така. Знаеше, че по този начин не се живее, и въпреки разсъжденията си, ако сега би трябвало да почне отново живота си, не бе сигурен дали би го сменил с друг, а още по-малко с тоя на щастливия селянин…