Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

Както винаги, седна на закуска в трапезарията с Туше Динев. Не яде нищо, а бавно пиеше от обемистата си порцеланова чаша с дебели стени гъстото, силно, черно кафе. Туше Динев познаваше състоянията на стария банкер. В такъв момент бе по-добре да мълчи и мълчеше. Скарлатов отново напълни от каната чашата с кафе. Сърбаше механично, погълнат от мислите си. И въпреки изпитото голямо количество, главата му не се проясни. Все още не смееше да движи рязко шията си. Така той седеше пред масата — блед, замислен и мълчалив. Туше Динев разбра, че нещо става със здравето на банкера. В годините, прекарани в тази огромна богата къща, където не му липсваше нищо, той почти не се замисляше за бъдещето. Животът тук и работата в Банката протичаха в определен неизменен ред. Туше Динев боготвореше стария банкер и оттук логически произтичаше чувството му, че банкерът е безсмъртен. Тази сутрин обаче за пръв път се прокрадна тревожната мисъл, че и той е човек, че е стар и вероятно, както всеки на тоя свят, и той ще умре. Само да не е скоро, само да не е скоро… си каза той. Вече не смееше да хвърли макар и бегъл поглед към стареца. И както винаги се случва с хората, зависещи изцяло от дадена личност, мъчителният страх какво ще стане с него се превръщаше в паника. Знаеше, че отношенията между баща и син са такива, че едва ли младият Скарлатов ще поеме Банката. Тогава? Кой щеше да обърне внимание на сирака-емигрант? Както луната светеше с чужда светлина, озарявана от слънцето, така и Туше Динев блестеше, благодарение ума, богатството и силата на банкера. В тия години той си бе спечелил омразата на доста хора, защото работата му в Банката бе от полицейско естество и караше хората да се боят от него. Ако се случеше нещо със стареца, знаеше, че щяха да го разкъсат и смажат напълно. Туше Динев не беше само изпълнител. Той имаше своите качества и знаеше това. Но какво са качествата на беден човек без връзки, ако той е заобиколен от омразата на всички?! Банката щеше след смъртта на Скарлатов неминуемо да се разпадне. Щяха да дойдат други хора. Може би Неделев?… Но той бе толкова студен, така пресметлив, че щеше спокойно да го изхвърли, без да му трепне окото. Вероятно в угода на тези, които по един или друг начин си бяха изпатили от упоритата дейност на Динев да събира сведения за всичко и всеки, и то най-долното, най-скритото в човека. Вярно е, имаше спестени пари… Нямаше да умре от глад! Но това ли щеше да бъде краят на блестящата дейност в Търговската банка Скарлатов?! Такова бъдеще не само не го радваше. То бе смърт за него. Тук и само тук той чувстваше, че прави нещо, че има власт над хората, макар и посредством банкера. И чак сега, тази сутрин, той напълно осъзна какво значеше за него този богат старец.

Като изпи кафето, банкерът се оттегли в библиотеката. След него мълчаливо влезе Туше Динев и очакваше нарежданията.

Скарлатов взе да се разхожда по килима.

— Оставете ме сам. Никой да не влиза!

— Имате ли нареждания за мен?

— Ти си свободен. Можеш да правиш каквото искаш. Разходи се, нали е неделя?

Туше Динев излезе от библиотеката съвсем объркан.

Останал сам, старият банкер седна, понеже едва се държеше на краката си. Докога ли щеше да издържи да не забележат домашните му, че е болен?… И това, което най-много го отвращаваше и плашеше, че ще има нужда от чужда помощ, от подкрепата на други, за да извършва елементарните си всекидневни нужди. Не, каза си той. Това няма да допусна! Стана от креслото и отиде към личната си каса в ъгъла между дъбовите шкафове с книги. Бръкна в малкото джобче на жилетката си и извади ключа, с който не се разделяше никога. Отвори касата. Измъкна оттам една голяма кожена папка, приличаща повече на чанта. Седна на фотьойла и развърза връзките на папката. Но не я отвори. Това бе папката на името на Княз, а сега Цар Фердинанд Саксен Кобург Гота — владетеля на България. Тук бяха събрани много документи от целия период на дългото му властване. Разписки, донесения, изобличителни документи. Този човек беше взимал в различни периоди заеми от Банката и те, след толкова години, бяха нараснали на крупна сума. Но нито Фердинанд някога повдигна въпрос да върне заемите, нито банкерът му ги поиска. Това бяха пари загубени завинаги. Скарлатов не съжаляваше за тях. Той бе израсъл в Турция, където се плащаше данък за такива глупости, че всеки нормален човек би се учудил. Цялата турска империя бе едно данъчно учреждение, а всеки турчин данъкосъбирач-бирник, като се почне от султана и се свърши с някакъв келяв пандурин, носещ фес на главата. Бе давал пари на Фердинанд и бе получавал, благодарение на това, поле за действие, където не само да си върне парите, но и да спечели. Иначе Банката му не можеше да съществува. Той отвори папката, започна да преглежда съдържанието й лист по лист. Зад тези цифри се криеха толкова страсти, толкова алчност, лукс, удоволствия, жени, пътувания в чужбина, свити в блясък, преди всичко блясък!… Ако можеше с две думи да определи царуването на Фердинанд, то се състоеше в думата блясък, външен блясък, като се почне от униформата му с калпак и пера, ордени и ленти, многобройните пръстени със скъпоценни камъни по ръцете и се свърши с красивите каляски, коне, паради, луксозно обзаведения дворец и приеми, съперничещи с тия на френския двор в неговия разцвет. Един по един Скарлатов започна да подбира документите от аферата с генералите. Не че преди или след нея не се бяха вършили подобни грабежи. Банкерът знаеше далеч по-изобличителни факти. Но тази афера бе станала достояние на обществеността и начинът, по който бе извършена, бе толкова примитивен и просташки, че възмущаваше даже най-безскрупулните аферисти. Всеки от тези документи бе дублиран. И за какво ми е всичко това, си мислеше той. За да имам оръжие, като ида при него?… В малкото срещи, които бе имал с Фердинанд, той винаги се подготвяше добре преди всичко с изобличителни документи. Така когато ставаше опасно и Негово Величество се самозабравяше, бе достатъчно една думичка да каже, за да пресече гнева му, да помръкне цялата му театралност и го върне отново на земята. Те двамата решително не се обичаха. Но се страхуваха един от друг, което правеше особено мъчителни за банкера срещите им на четири очи, изпълнени с любезности, високопарни комплименти и долнопробна театралност, прикриваща свирепа ненавист.