Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

— Ще Ви задам един-единствен въпрос… Отговорете точно! От това ще зависят бъдещите отношения между нас. Баща ми знае ли, че сте тук при мен?

Динев скочи на крака. Той толкова се развълнува, че почна да заеква.

— Не господин Скарлатов. Бога ми — не! Как можахте да си помислите!…

— Добре, вярвам Ви, седнете. Кога е срещата?

— Довечера в осем часа.

— Ще дойда към седем.

Туше Динев стана.

— Благодаря Ви, господин Скарлатов. Много Ви благодаря.

— А мога ли да му кажа, че сте идвали при мен?

— Разбира се.

— А че сте забелязали, че е болен?

— По никой начин!

— Но той ще разбере, че Вие сте причината за моето посещение.

— Знам.

— Няма ли да Ви навреди това? Няма ли да предизвика неговия гняв?

— О, не! Радостта му да Ви види ще е толкова голяма, че даже да се разсърди, ще му мине… Довиждане, господин Скарлатов! Още веднъж Ви благодаря. Толкова много се надявам на Вас!…

— Довиждане, господин Динев. Забравихте си пакета…

След това посещение Туше Динев напълно се успокои, въпреки че нямаше никакви нови поводи за подобно нещо. Просто младият Скарлатов излъчваше същото спокойствие и сигурност, както старият банкер. Динев чак сега забеляза тази черта в сина. Голямо нещо са старите банкерски родове, си мислеше той. Раждат се господари. От нищо не се стряскат!… Бе закъснял за обяда при тетин си Тано и въпреки пестеливостта си, взе първия файтон, който мина край него. Беше радостен и окрилен.

Навън вече мръкваше. Старият банкер, облечен официално във фрак, се разхождаше в салона. До срещата оставаше един час. Разстоянието до Двореца бе стотина метра, но за пръв път банкерът не бе уверен в себе си. И не от това, което му предстоеше, нито от вероятно неприятния разговор. Бе разколебан във възможностите на тялото си. Главата му продължаваше да се мае. Погледна оставените върху масата цилиндър и снежнобели ръкавици, а до тях тънкия бастун, приличащ на ездитен бич със златната глава на орел и тюркоази на мястото на очите. Той не се разделяше от него, но го носеше не за да се подпира, а наистина като ездач. Сега за пръв път в живота си трябваше да му послужи с истинското си предназначение. Затова се разхождаше нагоре-надолу без бастуна, за да се упражнява в ходенето и придобие увереност в краката. Но това тяло, което досега му се подчиняваше, тоя път предявяваше своите права. Нямаше и съмнение. Походката му бе неуверена. А той толкова много държеше на външния си вид, на изопнатата си като струна фигура, на високо изправената глава, сякаш гледаше небето, с което създаваше неповторимото чувство в околните на неизмерима гордост, самочувствие, презрителност и сила. Като всеки велик актьор той знаеше качествата и въздействието на физиката си върху заобикалящите го. С тази своя осанка той внушаваше на събеседниците си страх, уважение и превъзходство. Знаеше, че към същото нещо в целия си живот се бе стремил и Фердинанд. Бе се интересувал от личността му. Ценни характеристики му бе дал генерал Стоев и още много други хора, които умееха да наблюдават и откриват преди всичко недостатъците му. Самият той също имаше собствени наблюдения. Така си изгради образа на Фердинанд — условие абсолютно необходимо за работата му на банкер. Имаше точни сведения, че този човек пред всяка среща, с когото и да било, особено пред повече хора, пред всеки прием и даже пред всяка интимна вечеря се възбуждаше не толкова от смисъла на предстоящото, колкото от въздействието, което ще упражни с външността си. С часове, дълги часове стоеше изправен пред огледалата, които бяха прекалено много, от най-различна форма и големина, и придаваха на иначе луксозно обзаведения дворец, нещо лекомислено и театрално. Този човек твърдо вярваше, че първото впечатление, една блестяща поява, е най-значителното нещо, което може да повлияе на околните, а не умът и логиката. Облеклото му, униформите му, ордените, белият калпак, перата, лентите, многобройните пръстени, които сменяше по няколко пъти на ден, каляските, лакеите, близките му сътрудници, живеещи в Двореца, цялата наредба, всичко бе подбрано, накичено, натруфено така, че да изглежда като фон на неговата личност. И, разбира се, най-прекрасният от всички, появяващ се като недействително, неземно същество в подходящия драматичен момент, бе самият той!… Колко време губеше за най-малките дребни подробности всеки път и при всички случаи, колко репетиции и смени на декорите се налагаха, за да остане този човек доволен от новата постановка!… Беше владетел на България вече дълги години. Смени няколко пъти облика си от млад княз до цар. Сега играеше ролята на сериозен господар, умен, хитър, знаещ значението и силата си. Прибави към външния си вид и бастун, твърдеше, че е болен от подагра — болестта на кралете! Тя също служеше за многобройните му театрални въплъщения — да отива на лечение във всички модни бани на Европа, да подчертава, че болестта му е вследствие неуморния труд за благото на държавата или да предизвиква понякога умиление и съчувствие. Този човек обичаше не само себе си, не само тялото си, но и всяка част от него. Когато обаче се налагаше да играе другата роля, ролята на военачалник, особено пред войската, този бастун липсваше. А и го носеше по такъв начин, че никой сериозно не възприемаше подаграта му. Беше дребнав, неимоверно дребнав като жена, с типично женски, клюкарски наклонности. Ако към всичко това се прибавеше подигравчийството, не чувството за хумор, а именно подигравчийството му, и преди всичко към някои физически дефекти в околните, се получаваше нещо наистина неприятно за този, който ще се срещне с него. Старият банкер не си правеше илюзия, че Фердинанд няма да забележи веднага неговата немощ и неустойчивост. Това щеше да го изпълни с радост. Една истинска радост!… Мислено си представяше как ще протече диалогът. Знаеше абсолютно сигурно, че веднага ще заговори за собствените си болести, за подаграта, а после ще прехвърли медицинските си разсъждения върху него, банкера Скарлатов, който никога никому не позволяваше да беседва върху здравето му. Щеше да му препоръча най-реномираните бани в Европа и съответните модни лекари. А после, когато си отидеше, с часове щеше да го имитира — походката, гласа му, и да се смее от сърце заедно с блюдолизците около него. Да отложи срещата? Бе мислил и по това. Първо, нямаше никак време и беше убеден, че в близките дни това му състояние няма да премине. Ще трябва дълго да се лекува. Може би и никога нямаше да се подобри?… Не, от тази среща той не очакваше нищо добро!…