Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

— Високосните години са били винаги години на нещастия… — промълви баща му.

В тия години, откак стана депутат, младият Скарлатов не беше променил нито възгледите си, нито начина на живот. Продължаваше както в студентските години — ден за ден! Свикна с всекидневието на Столицата и не строеше грандиозни планове за бъдещето. Полека-лека възприе и тази постоянна маска на безгрижен млад човек, готов да се посмее на добре казаната шега, а и старата компания от бившите му колеги в Службата по държавните заеми — Иванов, Сакарев и Терзиев — живееше така безгрижно като него. Водени от Терзиев, те бяха постоянни посетители не на модните ресторанти или клубове, а на обикновени народни заведения, където готвеха вкусно и можеш да се помайтапиш от сърце. Когато чуеха за някой народен талант, като случая с един циганин, който свирел майсторски на цигулка, те се вдигаха чак в покрайнините на София, за да го чуят и изпият по чаша вино. Сприятели се с млади писатели, художници, интелигенти и политици. Но не на някаква идейна основа, а заради компанията, където незаангажирано можеше да прекара весело времето. Понякога цялата банда окупираше някое кафене или кръчма и разиграваха многочасови майтапчийски спектакли по собствен текст и хрумвания. Това беше едната видима страна на младия Скарлатов. Имаше и друга — обществена, в която се изявяваше не по-малко. В Народното събрание бяха влезли доста млади депутати с интересни и оригинални идеи. Той не взимаше често думата. Но обичаше в напрегнатите моменти на дебатите да изчака някоя от паузите, за да подхвърли от място остра саркастична реплика, така че да смаже оратора и на всички да стане ясно къде е лъжата. Европейското му възпитание и четенето на френска литература бяха изработили в него тази неповторима, точна и хаплива мисъл, така обичана в родината на Волтер. А когато трябваше да стане и говори, умееше с кратки и силни думи да изтъкне същността на въпроса. В критиката си към противниците беше безпощаден. Затова му помагаше фактът, че не принадлежеше на никоя партия, не защищаваше никаква групировка, не се стремеше към собствена изгода. И беше уважаван от всички. Всеки искаше да има такава сила край себе си. Но Борис зорко охраняваше своята независимост. Отхвърляше предложения, които никой млад, амбициозен човек в страната не би си позволил да направи. Случваше се да напише и статия в някой вестник. И винаги тя предизвикваше раздвижване на духовете. Не се пръскаше в различни проблеми. Остана верен на икономиката. Цитираха го често в Народното събрание особено по въпроса за оползотворяването на външните заеми. Не забрави и стария си враг Бускѐ. На няколко пъти поде кампания в печата и Парламента срещу него. Изречението, с което Борис почна речта си: „Издръжката на господин Бускѐ струва много повече на България, отколкото е струвала издръжката на мадам Помпадур на Франция!“ — обходи цялата Столица. Така на няколко пъти делегатът по титрите Жорж Бускѐ висеше на косъм да бъде сринат. Имаше момент, когато Морис Палеолог и Тюретини се бяха споразумели и решили неговата участ, но винаги някаква нелепа случайност се намесваше и Бускѐ оставаше. Все пак той не се чувстваше толкова сигурен в страната. Ограничи пировете, които даваше в резиденцията си, избягваше да се афишира в заведенията и клубовете, не смееше да нарушава договорите за извличане на свръхпечалби, и като че ли стана по-сговорчив с финансистите и правителството на България. От младия Борис Скарлатов се бояха, затова го уважаваха. Но до самата своя скрита същност той не допускаше никого. Избягваше даже тези вътрешни разговори със себе си, така характерни за неговата младост в Женева. Може би само Брезов и Матов знаеха нещо повече за него. Но те не се срещаха често, а и самият живот, различните им интереси ги разделяха. Все пак в редките мигове, когато се виждаха, тази маска падаше и Борис Скарлатов ставаше отново откровен, искрен, с пориви към добро, просветление и истина. Но тия мигове бяха рядкост, а мимикрията постоянна. Дали в края на краищата тя нямаше да стане негова същност?… Той все по-рядко и рядко си задаваше този въпрос. Научи се да живее с деня, с часа, но в замяна на това изгуби способността да мечтае. Едно от постоянните му занимания беше пресата — българската и чуждата. По стар навик си правеше изрезки и си взимаше бележки. Поръчваше си най-новите книги по икономика, които излизаха в чужбина. Но за разлика от женевския си период четеше извънредно много художествена литература. Буквално се упойваше с нея. Четеше предимно френски и руски произведения. Но неговият любим автор си остана Балзак. Често го препрочиташе. Томовете бяха подчертани, с бележки на полетата. За него Балзак беше пророк, а творчеството му откровение. И се получи така, че духовно той общуваше повече с Балзак, с миналото, отколкото с настоящето.