Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

От два дни духаше топъл вятър от юг и снегът бързо започна да се топи.

Една вечер в началото на март той се прибра рано вкъщи. Намери две бележки — едната от Терзиев, другата от Сакарев и Иванов. Отнасяха се за едно и също. Събираха се в една тяхна любима ахчийница. В първия момент той реши да остане вкъщи. Отвори прозореца. Облаци се носеха над Витоша и бързо отиваха на север. Капчуците пееха своята ромолеща мелодия. Пролетта идваше с това особено неспокойствие както в природата, така и в хората. Не, той не можеше да остане вкъщи и изведнъж реши да излезе. Радваше се, че ще прекара вечерта сред веселите си приятели. Влезе в ахчийницата, когато настъпи нощта. На масата го чакаха Сакарев и Иванов.

— Къде е Терзиев?

— Ще дойде. Сядай!

Те пиеха ракия от юзчета и пред тях имаше чинийки с мезе.

— Поръчахте ли нещо за плюскане?

— Не, разбира се — каза Иванов, — тъй като ще сгрешим! Магистъра на кулинарията го няма.

Сакарев изтърси лулата си и дълго се занимава с някакви инструменти, докато я изчисти. Борис винаги се дразнеше от неговото спокойствие.

— Слушай, защо не се научиш да пушиш цигари?

— Защото цигарата не ми прави удоволствие. Тя е за неврастеници като теб!

— А да човъркаш като малоумен тая лула, радва ли те?

— Да се научиш да живееш може само в една страна и това е Англия! Единствено там можеш да усетиш вкуса на чудото, наречено живот! А то се състои от такива наглед дребни неща като къща в полето, топли, изискани дрехи, хубава храна, поднесена в изящни съдове, вино в кристални чаши, силен чай с кекс, камина с огън, пантофи, халат, куче в краката ти, лула или пура…

— Пълна идилия по картина! Виждал съм доста мърляви англичани в Женева…

— Не са мърляви! Даже последният от тях има достойнство.

— Не са и много чистоплътни — каза Иванов. — Мият се в леген с една и съща вода.

— А ние много ли сме чистоплътни?

— Е да, по това си приличаме! — каза Иванов.

На вратата се показа огромният Терзиев. Беше с разкопчано палто и цвете на бутониерата. Меката филцова шапка бе килнал назад. Той огледа цялото заведение, но не спря погледа си на тяхната маса.

— Пиян е като прасе — заключи невъзмутимо Сакарев.

Иванов му махна с ръка. Но Терзиев за тяхно учудване излезе навън.

— На тоя нещо му става!… Ще ида да видя… — каза Иванов.

Той се надигна, но вратата на ахчийницата отново се отвори и влезе един нисък, набит, хубаво облечен и усмихнат човек на възраст около шестдесет години. Имаше бакенбарди и гладко обръснато, червендалесто лице. От него лъхаше здраве и добро разположение. Дебела златна верижка на часовник преминаваше върху целия му доста издут корем. Зад него се показа усмихнатият Терзиев. Тръгнаха право към тяхната маса.

— Да ви запозная — каза той, — хер Йохан Вегенел. Известен австрийски индустриалец.

После се обърна към възрастния човек и продължи на немски, като представи един по един приятелите си. Те станаха на крака и кимнаха с глава на човека. Но той подаде на всеки един от тях ръка. Особено дълго стиска ръката на Борис.

— Вие се казва Скар… латов?

Той с труд произнесе сричка по сричка името му.

— Да.

— Много ми е приятно, извънредно много…

Всички се разположиха край масата. Терзиев стана и отиде към голямата готварска печка, където вряха тенджерите. Заедно със съдържателя със запасана престилка избираха едно по едно ястията.

В началото вечерята протичаше мълчаливо. Блюдата следваха едно след друго, кое от кое по-пикантно. Австриецът се хранеше с удоволствие. Виното беше чудесно. Съдържателят непрекъснато стоеше изправен до тяхната маса, готов в същия миг да услужи. А и нямаше вече много посетители, защото стана късно. Един просяк гъдулар засвири. И той беше част от заведението, където показваше своето изкуство за паница ядене. Приглушените монотонни звуци на гъдулката в полутонове и четвърт тонове създаваха атмосфера на отпуснатост и възможност за разговори. След като се наядоха обилно, Вегенел се отпусна назад и разкопча жилетката над корема си. После запали една дебела пура.

— Хубава страна, великолепна страна — каза той, — тук все още може да се живее!…

— Вие сте недоволен от Австрия? — попита Иванов.

— Тя се превръща все повече в един придатък на Германия, а Германия е една казарма.

Всички знаеха немски и говореха свободно езика.

— Но Австрия не е индустриализирана. Там има поле за действие.

— Господин Вегенел смята, че в Австрия условията за индустрия са много ограничени — поясни Терзиев.