Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Зад бюрото се мъдреше самият областен прокурор на Перуджа, Джулиано Минини. Беше нисък мъж на неопределима средна възраст, добре поддържан, с грижливо избръснато топчесто лице. Носеше син костюм и се държеше с достойнство, като чистокръвен италианец, жестовете му бяха спокойни и добре премерени, гласът — тих и учтив. Говореше изключително учтиво, обърна се към мен с „ dottore “, което в Италия показва огромно уважение. Имах право на преводач, обясни ми той, но намирането му щеше да отнеме много време, през което щях да бъда задържан. Според него аз говорех достатъчно добре италиански. Попитах дали ми трябва адвокат и той ми отговори, че макар да е мое право, няма да имам нужда от него, тъй като просто ще ми зададат няколко рутинни въпроса.

Вече бях решил да не отстоявам журналистическите си права. Едно е да защитаваш правата си в собствената си държава, но нямах никакво намерение да влизам за това в чужд затвор.

Въпросите му бяха внимателни и задавани сякаш срамежливо. Секретарката вписваше въпросите и отговорите на компютъра. Понякога Минини перифразираше отговорите ми на по-правилен италиански, консултирайки се с мен дали точно това съм искал да кажа. В началото ме поглеждаше рядко, гледаше най-вече в записките и документите си, от време на време хвърляше по някой поглед през рамо към монитора на стенографката.

Накрая отказаха да ми дадат копие от разпита и от „заявлението“, което ме накараха да подпиша. Описаното тук се базира изцяло на записките ми веднага след разпита, както и на по-пълния опис на случилото се, който направих два дни по-късно по памет.

Минини ми зададе много въпроси за Специ, като винаги изслушваше с огромен интерес отговорите. Искаше да разбере какви са теориите ни за Чудовището. Разпита ме за единия от адвокатите на Специ, Алесандро Траверси. Познавам ли го? Срещал ли съм се с него? Специ обсъждал ли е с Траверси правни стратегии? Ако да, какви са били те? Беше особено настоятелен по този въпрос, опитваше се да разбере какво знам за правната защита на Специ. Искрено заявих, че не знам нищо. Той ми подаде един списък с имена и ме попита дали съм ги чувал. Повечето не ми бяха познати. Други, като Каламандреи, Пачани и Закариа, знаех добре.

Разпитът продължи около час и аз започвах да възвръщам увереността си. Дори усетих лъч надежда, че може би ще се измъкна навреме оттук, за да отида заедно с жена ми и децата на обяд.

След това Минини ме попита дали някога съм чувал името Антонио Винчи. Усетих как ме побиват студени тръпки. Да, отвърнах, името ми е познато. Откъде и какво знам за него? Казах, че сме го интервюирали и в отговор на следващите въпроси описах обстоятелствата, при които беше направено интервюто. Разпитът се насочи към оръжието на Чудовището. Специ споменавал ли го е? Какви са неговите теории? Казах му, че според нас оръжието не е напускало кръга от сардинци и че един от тях е станал Чудовището.

Тогава Минини изостави учтивия тон и гласът му се изпълни с гняв.

— Твърдите, че двамата със Специ продължавате да упорствате в това, макар че Сардинската следа беше закрита от съдия Ротела през 1988 година и сардинците бяха официално освободени от всякаква връзка с този случай?

Да, отвърнах му аз, и двамата продължаваме да смятаме така.

След това Минини насочи въпросите си към посещението ни във вилата. Тонът му стана по-мрачен, обвинителен. Какво сме търсили там? Къде сме ходили? За какво сме говорили? Специ и Закариа винаги ли са били пред очите ми? Има ли момент, когато дори за миг съм ги изпускал от поглед? Говорили ли сме за пистолет? За железни кутии? Някога обръщал ли съм се с гръб към Специ? Когато сме разговаряли на какво разстояние сме били един от друг? Видели ли сме някой друг там? Кого? Какво сме си казали? Какво е търсил Закариа там? Каква е била неговата роля? Говорил ли е за желанието си да стане министър на правосъдието?

Отговарях колкото се може по-искрено, опитвайки се да потисна ужасния си навик да засипвам с подробности.

Защо сме отишли там, попита най-накрая Минини.

Отвърнах, че това е обществено място и сме отишли там в ролята си на журналисти…

Щом произнесох думата „журналисти“, Минини ме прекъсна с висок глас, още преди да довърша изречението си. Произнесе гневна тирада, че това няма нищо общо със свободата на печата, че сме били свободни да пишем каквото ни е угодно, и че на него не му пука какво пишем. Това, каза той, е криминален случай.

Аз му отговорих, че има значение, защото сме журналисти…