Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Сутринта на 22 февруари аз излязох от апартамента, за да купя кафе и кифли за закуска. Докато прекосявах улицата към малкото кафене от другата страна, телефонът ми иззвъня. Някакъв мъж ми съобщи на италиански, че е полицейски детектив и иска веднага да ме види.

— Хайде — засмях се аз. — Кой се обажда? — Бях впечатлен от безупречния официален италиански и напрегнах мозъка си в опит да разгадая с кого говоря.

— Това не е шега, господин Престън.

Настъпи продължително мълчание и тогава осъзнах, че това си е чистата истина.

— Моля да ме извините, но за какво става въпрос?

— Не мога да ви кажа. Трябва да дойдете при нас. Непременно.

— Много съм зает — отвърна аз с нарастваща паника. — Нямам време. Съжалявам.

— Трябва да намерите време, господин Престън — беше отговорът. — Къде сте сега?

— Във Флоренция. — Къде!

Трябваше ли да откажа да отговоря, или просто да го излъжа? Не ми се струваше разумно.

— Виа Гибелина.

— Не мърдайте оттам — идваме да ви вземем. Огледах се. Не познавах много добре тази част от града, с тесни улички и малко туристи. Така нямаше да стане. Имах нужда от свидетели — американци.

— Да се срещнем на Пиаца дела Синьориа — казах аз, предлагайки им най-посещавания площад във Флоренция.

— Къде? Площадът е голям.

— На мястото, където е бил изгорен Савонарола. Има паметна плоча.

Настъпи тишина.

— Не ми е познато това място. Нека вместо това се срещнем на входа на палацо Векио.

Обадих се на Кристин.

— Боя се, че тази сутрин няма да ти донеса кафе.

Отидох на мястото по-рано и се разходих по площада, размишлявайки усилено. Като американец, писател и журналист винаги имах усещането, че съм недосегаем. Какво биха могли да ми сторят? Сега вече това усещане го нямаше.

В указаното време забелязах двама мъже, които си проправяха път през тълпата от туристи. Бяха облечени с дънки, черни обувки и сини якета, и носеха тъмни очила. Въпреки че не носеха униформи, отдалеч можех да разбера, че са полицаи.

Приближих се до тях.

— Аз съм Дъглас Престън.

— Насам, моля.

Двамата детективи ме въведоха в палацо Векио, където, във великолепния ренесансов двор, обграден от фрески на Васари, те ми връчиха призовка за разпит при областния прокурор на Перуджа Джулиано Минини. Единият учтиво ми обясни, че неявяването ми ще бъде сериозно престъпление; ще ги постави в ужасното положение да дойдат и да ме отведат насила.

— Подпишете тук, че сте получили призовката и разбирате какво трябва да направите.

— Все още не сте ми казали защо.

— Ще разберете утре, в Перуджа.

— Поне ми кажете за Чудовището от Флоренция ли става въпрос? — попитах аз.

— Браво — каза детективът. — А сега подпишете. Подписах.

Обадих се на Специ и той беше ужасно шокиран и разтревожен.

— Не съм и предполагал, че ще се обърнат към теб — каза той. — Иди в Перуджа и отговори на въпросите. Кажи им само това, което искат да знаят, нищо повече — и за Бога, не лъжи.

На следващия ден отидох в Перуджа заедно с Кристин и двете ни деца, като пътем минахме покрай езерото Тразимено. Перуджа, красив и древен град, се издигаше върху един неравен скалист хълм в горната част на долината на река Тибър, обграден от защитна стена, която до голяма степен е все още непокътната. Градът отдавна е център на науката, известен с множеството си университети и училища, някои от които отпреди петстотин години. Кристин смяташе, докато ме разпитват, да го разгледа заедно с децата и да обядват някъде. Аз на свой ред си мислех, че цялата история с разпита е един голям блъф, недодялан опит за сплашване. Не бях направил нищо нередно, не бях нарушил закона. Бях журналист и писател. Италия беше цивилизована държава. Тези думи не спирах да си повтарям наум, докато пътувахме натам.

Офисите на прокуратурата, където работеше областният прокурор, се намираха в модерна сграда, която се издигаше до древните градски стени. Въведоха ме в приятна стая на най-горния етаж. Двата прозореца предлагаха изглед към красивата умбрийска природа, мъглива и зелена, опръскана с дъждец. Бях се облякъл официално и носех под мишница сгънат на две брой на „Интернешънъл херълд трибюн“.

В стаята имаше петима души. Попитах ги за имената им и си ги записах. Тук беше единият от детективите, който ми беше връчил призовката, на име инспектор Кастели, облечен за случая с черно спортно сако и черна риза, закопчана догоре, с тонове гел на косата си. Там беше и един дребничък, изключително напрегнат капитан от полицията, на име Мора, с присадена оранжева коса, който изглеждаше решен да се представи добре пред областния прокурор. Имаше една русокоса жена-детектив, която по моя молба написа името си в тетрадката ми — все още не мога да разчета почерка й. Зад компютъра седеше стенографка.