Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

— Но той не е осакатил всички жертви.

— Да, но експертите-психолози казаха, че от всяка жена е взел по нещо за спомен. На всяко местопрестъпление чантичката на момичето е намирана отворена на земята.

Аз го слушах като омагьосан. Ако беретата на Чудовището, най-търсеното оръжие в историята на Италия, се намираше в онзи скрин, заедно с предметите, отнети от жертвите, то това щеше да е новината на века.

Специ продължи.

— Помолих Руоко да отиде до къщата, за да може да ми опише точно къде се намира. Каза, че ще го направи. Срещнахме се отново няколко дни по-късно. Руоко ми каза, че отишъл и надникнал вътре — през прозореца се виждал скринът с шестте железни кутии вътре. Даде ми точни насоки къде се намира къщата.

— И ти отиде ли?

— Че как! Двамата с Нандо отидохме заедно. — Срутената къща, разказа Специ, се намирала в един огромен имот западно от Флоренция, наречен Вила Бибиани, близо до град Капрайа. — Вилата е наистина впечатляваща — каза Специ, — с градини, фонтани, статуи и с удивителен парк, пълен с редки дървета.

Той извади мобилния си телефон и ми показа две снимки, които беше направил на вилата. Зяпнах с уста, замаян от великолепието й.

— Как влезе?

— Никакъв проблем! Отворена е за посещения, когато има разпродажби на зехтин и вино, дават я под наем за сватби и други такива. Вратите са широко отворени и вътре дори има паркинг. Нандо и аз просто влязохме. На няколкостотин метра зад вилата един кален път води до две грохнали каменни къщи, едната от които отговаря на описанието на Руоко. До тях може да се стигне и по друг път през гората, много уединен.

— Не си проникнал вътре, нали?

— Не, не! Но си го помислих. Само за да проверя дали скрина наистина е вътре. Но това щеше да е истинска лудост. Не само че щеше да е нахлуване в чужд имот, но и какво щях да правя с кутиите и пистолета, щом ги намеря? Не, Дъг, трябва да се обадим на полицията и да я оставим да се оправя с тях — с надеждата после да пуснем новината.

— Обади ли се на полицията?

— Не още. Чаках те да дойдеш. — Той се наведе напред. — Само си помисли, Дъг. През следващите две седмици случаят на Чудовището от Флоренция може да бъде разгадан.

Тогава аз отправих към него една съдбоносна молба:

— Щом вилата е отворена за посещения, може ли да отидем да я видя?

— Разбира се — отвърна Специ. — Ще отидем още утре.

— Какво се е случило с колата ти, по дяволите? — Беше следващата утрин и двамата стояхме на паркинга до блока на Специ. Вратата на неговото рено туинго беше изкъртена с нещо, което приличаше на железен лост, отнасяйки част дясната страна на колата.

— Откраднали са ми радиото — каза Специ. — Можеш ли да повярваш? При всичките мерцедеси, поршета и алфа ромео, паркирани наоколо, те са избрали точно моето туинго!

Отидохме в охранителната фирма на Закариа, която се помещаваше в безлична сграда в индустриалния район в покрайнините на Флоренция. Бившето ченге ни прие в кабинета си. Той изглеждаше точно като филмов детектив — облечен с раиран син костюм в най-моден флорентински стил, дългата му посивяла коса стигаше почти до раменете, изключително привлекателен, енергичен и оживен. Говореше с груб неаполитански акцент, като на всеки две думи вкарваше по някой жаргон, за да подсили ефекта и подкрепяше думите си с жестове така, както могат само неаполитанците.

Преди да отидем до вилата, решихме първо да обядваме. Закариа ни заведе в една местна кръчма, където докато похапвахме maltagliata al cinghiale той ни забавляваше с истории от работата си като полицай под прикритие в контрабандния свят, някои от които включваха и американската мафия. Изумих се, че е успял да оцелее.

— Нандо — каза Специ. — Разкажи на Дъг историята на Катапано.

— А, Катапано! Ей това е истински неаполитанец! — Той се обърна към мен. — В неаполитанската Камора имаше един бос, на име Катапано. Пратиха го в затвора „Пожореале“ за убийство. Случи се така, че в същия затвор лежеше и убиецът на брат му. Катапано се закле да си отмъсти. Каза, че ще му изяде сърцето.

Закариа хапна от своята mahagliata и отпи глътка вино.

— Говори по-бавно — обади се Специ, — и спри да използваш толкова много диалектни думи. Дъг не ги разбира.

— Извинявам се. — Той продължи да разказва историята. Управата на затвора ги разделила в противоположните му части и се постарала никога да не се срещат. Но един ден Катапано чул, че обектът на неговото отмъщение е в лечебницата. Взел двама пазачи за заложници и използвайки наточена лъжица, ги подкарал към лечебницата, взел ключа и влязъл, изненадвайки трите сестри и лекаря. Веднага се нахвърлил върху врага си, прерязал му гърлото и го намушкал няколко пъти, докато лекарят и сестрите го гледали с ужас. След това извикал с приглушен глас: „Къде е сърцето! Къде е черният дроб?“ Уплашеният лекар му дал бърз урок по анатомия. С един замах Катапано разпорил мъжа, изтръгнал му сърцето и дроба и отхапал по веднъж и от двете.