Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Той отново ме прекъсна, засипвайки ме с думи, че свободата на печата е неприложима към това разследване и че не трябва да се позовавам втори път на нея. Попита ме със саркастичен глас дали това, че двамата със Специ сме журналисти означава, че не можем да бъдем и престъпници? Имах ясното усещане, че се опитва да ми попречи да кажа каквото и да било, свързано със свободата на печата или журналистическите привилегии, за да го няма в касетата със записа на разпита.

Започнах да се потя. Областният прокурор повтаряше едни и същи въпроси, перифразирани и под различна форма. Раздразнението му растеше и лицето му почервеня. Често караше секретарката да му чете предишните ми отговори.

— Преди казахте това, а сега казвате друго? Кое е истината, доктор Престън? Кое е вярното?

Започнах да обърквам думите. Честно казано моят италиански въобще не е добър, особено що се отнася до правната и криминоложка терминология. С нарастваща тревога осъзнавах, че със заекването си и колебливия си глас звучах като лъжец.

Минини ме попита саркастично дали поне си спомням, че на 18 февруари съм говорил със Специ по телефона. Отговорих объркано, че не мога да си спомня точно този разговор, защото тогава говорехме почти всеки ден.

— Чуйте това — каза Минини. Той кимна на стенографката, която натисна един от клавишите на компютъра. През тонколоните се разнесе сигнал свободно, след което се чу моят глас:

— Pronto.

— Ciao, sono Mario 14 14 — Моля. — Здрасти, обажда се Марио, (ит.) — Б.пр. .

Бяха записали телефонните ни разговори.

Двамата поговорихме известно време — аз слушах с изумление собствения си глас, който през подслушвателното устройство звучеше много по-чисто, отколкото през евтиния ми мобилен телефон. Минини пусна записа веднъж, след това още веднъж, после пак. Спря го на мястото, където Марио каза: „Направихме го.“ Той ме погледна с блестящи очи.

— Какво точно сте направили, доктор Престън? Обясних му, че Специ е имал предвид подаването на информация на полицията.

— Не, доктор Престън. — Той пусна записа още няколко пъти, като не спираше да ме пита: — Какво сте направили? Какво? — После се хвана за следващото изречение на Специ, в което той казваше: „Телефонът е грозен.“

— Какво означава това, че телефонът е грозен?

— Означава, че според него телефонът се подслушва. Минини се облегна назад и се усмихна триумфално.

— И защо, доктор Престън, се притеснявате, че телефонът се подслушва, ако не се занимавате с незаконна дейност?

— Защото не е приятно да ти подслушват телефона — отвърнах вяло аз. — Ние сме журналисти. Пазим работата си в тайна.

— Това не е отговор, доктор Престън.

Манини отново започна да пуска записа. Спираше се на отделни други думи, като отново питаше какво сме имали предвид аз или Специ, сякаш смяташе, че говорим кодирано, като мафията. Попита ме дали Специ е имал пистолет в колата. Попита ме дали Специ е носел пистолет със себе си по време на посещението ни във вилата. Искаше да знае точно какво бяхме правили там и къде сме ходили, минута по минута. Минини отхвърляше всичките ми отговори.

— В този разговор се крие много повече, отколкото признавате, доктор Престън. Вие знаете много повече, отколкото ни разкривате.

Искаше да разбере какво доказателство може да са скрили сардинците във вилата, в кутиите, и аз му казах, че не знам. Опитайте се да отгатнете, каза той. Отвърнах, че може да са оръжия или някаква друга улика — бижута от жертвите, може би парчета от телата.

— Парчета от телата? — възкликна невярващо прокурорът, поглеждайки ме така, сякаш съм се побъркал, щом мога да си мисля такива отвратителни неща. — Но убийствата бяха извършени преди двайсет години!

— Но в доклада на ФБР пише…

— Чуйте го отново, доктор Престън! — И той натисна бутона, за да пусне отново записа.

Този път се обади капитанът от полицията. Гласът му беше напрегнат и писклив като на котка.

— Много ми е странно, че точно тук Специ се засмива. Защо се смее? Случаят на Чудовището от Флоренция е един от най-трагичните в историята на италианската република и въобще не е за смях. Защо се смее Специ? Какво толкова му е смешното?

Аз се въздържах от отговор, тъй като въпросът не беше адресиран към мен. Но неуморимият човечец искаше отговор, затова се обърна към мен и повтори въпроса.

— Не съм психолог — отвърнах колкото се може по-студено, но съсипах желания ефект като обърках думата psicologo и трябваше да ме поправят.