Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Всичко това беше много подозрително.

„Предишното“ Чудовище Франческо Винчи все още беше в затвора. Вече не го смятаха за Чудовището, но Ротела вярваше, че мъжът крие някаква информация. След като прибраха на топло и двойното Чудовище, в затвора вече се намираха трима от членовете на сардинския клан. Прокурорите отново се впуснаха в старата игра на слухове и подозрения, в която разпитващите играеха един срещу друг, надявайки се да открият някаква пукнатина в стената на сардинската омерта.

Вместо това откриха пукнатина в собственото си разследване.

По онова време броят на държавните обвинители, които работеха по случая на Чудовището от Флоренция, беше достигнал близо половин дузина, а най-ефективната и харизматична личност сред тях беше Пиеро Луиджи Виня. Тези прокурори изпълняваха роля, подобна на американските заместник областни прокурори: те ръководеха разследването, надзираваха събирането на доказателства и анализа им, разработваха теориите на престъплението и формулираха стратегиите за повдигането на обвинение срещу виновните. В италианската система тези прокурори работят независимо един от друг и всеки отговаря за някоя част от случая — особено за убийствата, които са извършени, когато е негов ред да дежури „на повикване“, така да се каже. (Така работата се разпределя между група прокурори, като всеки поема случаите, които са се появили в неговата смяна.) В допълнение друг прокурор приема августейшата титла pubblico ministero , обществен прокурор. Този човек (който обикновено е и съдия) представя интересите на държавата и оспорва делото в съда. Ролята на обществения прокурор в делото срещу Чудовището по време на убийствата и разследването се изпълняваше от различни хора — колкото повече бяха убийствата, толкова повече прокурори се ангажираха със случая.

Работата на всички прокурори, полицията и карабинерите се ръководеше от giudice istruttore , съдия-ръководител или по-правилно наричан разследващ магистрат. В случая на Чудовището разследващият магистрат беше Марио Ротела. Ролята му беше да надзирава действията на полицията, прокурорите и обществения прокурор, за да се увери, че действат съгласно закона и са се подсигурили с достатъчно доказателства. За да може системата да работи, прокурорите, общественият прокурор и разследващият магистрат трябваше повече или по-малко да бъдат на едно мнение за курса на разследване.

В случая с Чудовището Виня и Ротела, главният прокурор и разследващият магистрат, бяха напълно противоположни личности. Трудно би било да се намерят двама мъже, които да са толкова неподходящи за съвместна работа. И естествено при нарастващия натиск да разрешат случая, те започнаха да спорят.

Кабинетът на Виня се намираше на втория етаж в съдебната сграда на Флоренция — дълга редица от стаи в тесен коридор, които преди векове са били килии на монаси. Сега тези килии бяха превърнати в кабинети на прокурори. Тук, в този древен коридор, журналистите винаги бяха добре дошли и те идваха често и се шегуваха с прокурорите, които се държаха с тях като със стари приятели. Самият Виня имаше почти митичен статут. Той беше сложил край на вълната от отвличания в Тоскана чрез един елементарен метод: когато някой човек биваше отвлечен, държавата веднага замразяваше семейните банкови сметки на жертвата, предотвратявайки по този начин плащането на откупа. Виня отказваше да се придвижва с бодигарди, беше регистрирал името си в телефонния указател, имаше го и на табелата на входната врата, като на всеки обикновен гражданин, жест на открито предизвикателство, на който италианците се възхищаваха. Представителите на пресата жадно поглъщаха съдържателните му цитати, саркастични забележки и духовитости. Той се обличаше като флорентинец, със спретнати костюми и вратовръзки, а в страната, в която красивото лице означаваше много, той се отличаваше с изключително привлекателен външен вид, с фини черти, остри сини очи и спокойна усмивка. Колегите му прокурори бяха също така очарователни. Великолепният новопристигнал Паоло Канеса беше открит и сладкодумен. Силвия дела Моника, енергична и привлекателна, често развличаше журналистите с истории от предишни случаи. Журналистът, дошъл на втория етаж в съдебната палата, винаги си тръгваше с бележник, пълен с новини и саркастични забележки.

На третия етаж имаше същата редица от монашески килии, но атмосферата беше съвсем различна. Тук се намираха кабинетите на Марио Ротела и хората му. Той идваше от южната част на Италия, което светкавично даде повод на флорентинци да започнат да се отнасят с подозрение към него. Старомодните му мустаци и дебели черни рамки на очилата го правеха да прилича повече на зарзаватчия, отколкото на съдия. Изтънчен, културен и интелигентен, той беше и педант, и отегчителен човек. В отговор на журналистическите въпроси изнасяше продължителни речи, без да каже нищо съществено. Сложните му изречения, богати на цитати, взети от книгите по юристпруденция, бяха непреводими за средностатистическия читател и често неразбираеми дори за журналистите. Когато си тръгнеха от отдела на Ротела, вместо бележник, пълен с пикантни новини и кратки цитати, които лесно можеха да бъдат сглобени в статия, те разполагаха със зловонно блато от думи, които не се поддаваха на никакво опростяване или организиране.