Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

След като и двамата мъже се озоваха в затвора „Ле Мурате“, те можеха да бъдат използвани един срещу друг и може би пречупени. Заподозрените бяха държани отделно един от друг, а в затвора бяха пуснати старателно обмислени слухове, чиято цел бе да събудят подозренията им и да ги настроят един срещу друг. Задвижена беше специална програма за разпити, която да оставя у всеки един от тях впечатление за онова, което е казал другият. Разпитващите се „изпускаха“ за това, че единият е отправил сериозни обвинения срещу другия, който може да се спаси единствено ако разкрие истината за него.

Тактиката се оказа неуспешна. Никой от двамата не проговори. Един следобед в древната стая за разпити на „Ле Мурате“ главният прокурор Пиеро Луиджи Виня стигна до извода, че му е дотегнало да се занимава с това. Той реши да притисне Франческо Винчи до максимум. В досегашната си кариера Виня, привлекателен, елегантен и културен човек с ястребов профил, беше имал работа с мафиотски донове, убийци, похитители, изнудвани и наркотрафиканти. Но не можеше да се мери с дребничкия сардинец.

В продължение на половин час той обработва Винчи. С непоклатима логика той изплете мрежа от улики и факти, доказвайки чрез дедукция вината на мъжа. След това, внезапно, използвайки техника, взета директно от холивудските филмови клишета, той рязко приближи лицето си на сантиметър от брадатата физиономия на сардинеца и изкрещя, опръсквайки го със слюнка:

— Признай си, Винчи! Ти си Чудовището!

Франческо Винчи остана напълно спокоен. Той се усмихна и въгленовочерните му очи проблеснаха. Със спокоен нисък глас той му отвърна с въпрос, който като че ли нямаше нищо общо:

— Моля да ме извините господине, но ако искате отговор от мен, първо ми кажете какво е онова нещо на масата. Ако обичате.

И посочи с пръст пакета цигари на масата.

Прокурорът, опитвайки се да разбере накъде бие мъжът, отговори:

— Кутия цигари, естествено.

— Моля да ме извините, но не е ли празна?

Виня потвърди, че е празна.

— В такъв случай — заяви сардинецът, — това не е кутия с цигари. Била е кутия с цигари. В момента е просто кутия. А сега мога ли да ви помоля за нещо? Вземете я и я смачкайте.

Любопитен да разбере какво цели Винчи, Виня взе кутията и я смачка на топка.

— Ето! — каза Франческо, разкривайки в усмивка белите си зъби. — А сега вече не е дори кутия. Вашите доказателства, господине, са същите като нея: можете да ги мачкате и оформяте в каквато теория ви се иска, но те ще си останат все същото: обикновени спекулации, и то недоказани.

Племенникът Антонио се оказа също толкова умен. Не само че не се огъна на разпита, но и на делото за притежаване на незаконно оръжие сам си беше адвокат. Той наблегна на факта, че оръжията не са били открити в дома му, а на известно разстояние от него, и че досега не е било представено доказателство, което да го свързва с въпросните пистолети. Дали не са били подхвърлени, с цел да бъде арестуван и използван срещу чичо си?

Той бързо спечели делото и беше освободен.

С течение на времето ставаше все по-трудно да се оправдае задържането на Франческо Винчи. След оправдаването на племенника му и с провала на разпитите беше само въпрос на време да го освободят.

Раздразнен от липсата на прогрес, самият разследващ магистрат Марио Ротела реши лично да разпита Стефано Меле и да направи един последен опит да измъкне някаква информация от него. Преди да отпътува за Верона, Ротела се подготви добре. Той сложи в една папка всички свидетелства, които беше събрал от старите разпити във връзка с убийствата от 1968 година, включително свидетелските показания на Наталино и баща му, Стефано Меле, брата на Меле и трите му сестри и един от зетьовете му. Освен това взе различни показанията от по-новите разпити. Беше убеден, че престъплението от 1968 година е кланово убийство и че всички, които са участвали, може да са отнесли пистолета у дома си. Всички знаеха кой е Чудовището. Ротела беше решен да разбие тази стена на мълчанието.

Новият разпит се проведе на 16 януари 1984 година. Ротела попита Меле дали Франческо Винчи е участвал в убийството. Меле отговори:

— Не, Франческо Меле не беше с мен през нощта на 21 август 1968 година. Обвиних го единствено, за да си отмъстя за това, че беше любовник на жена ми.

— Кажи ми тогава, кой беше с теб онази нощ?

— Не си спомням.

Той очевидно умишлено лъжеше. Някой — може би Чудовището — го държеше с нещо в ръцете си. С какво? Каква ли беше тази тайна, от която Меле се страхуваше повече, отколкото от затвора?