Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Според фантастичните догадки на този самозван брилянтен и старателен следовател, тази криминална организация от привидно почтени хора се отдавала на оргии, садомазохизъм, педофилия и други отвратителни мерзости.“

След това Специ продължаваше да нанася ъперкъти в слабата част на Джутари — литературния му талант. В обвинителния акт той цитираше откъси от книгата му, тъпчеше логиката му, осмиваше теориите му, подиграваше се на стила му.

Жалбата носеше дата 23 март и беше заведена седмица по-късно, на 30 март 2006 година.

Наблюдавах надигащата се буря отстрани. Двамата със Специ получихме рязко писмо от нашата редакторка в издателство „ RCS Libri “, която беше сериозно разтревожена от случващото се. Беше ужасена от перспективата издателството да бъде замесено в някаква юридическа бъркотия, а най-вече бе ядосана, че съм дал телефона й на един репортер от „Бостън глоуб“, който я потърсил за коментар. „Трябва да ви кажа — пишеше тя на Марио и мен, — че това наистина ме ядоса… Прави или криви, личните спорове нямат нищо общо с мен, нито ме вълнуват… Моля и двама ви да не намесвате издателството в никакви правни спорове, свързани с личните ви работи.“

Междувременно, любопитен да науча повече за тази Габриела Карлици и нейния уебсайт, аз влязох в интернет да го разгледам. Онова, което прочетох, наистина ме вбеси. Карлици беше качила лична информация за мен. С упоритостта на плъх, който трупа семена за зимата, тя беше събирала късчета информация за мен от цялата мрежа, беше намерила някой да я преведе на италиански (самата тя не владееше чужд език) и я беше смесила с откъси от романите ми — обикновено описания на хора, които биваха убити. Беше успяла да изрови отнякъде мои изказвания, които съм правил в Италия, без самият аз да имам представа, че са записани, и изтъкваше една моя шега, която бях казал на една презентация на книга, че ако Марио Специ не беше решил да пише за престъпленията, от него щеше да излезе отличен престъпник. Към това тя беше добавила собствените си зловещи инсинуации, гадни забележки и критики. Крайният резултат беше един кошмарен мой портрет, в който ме представяше като психично неуравновесен човек, който пише романи, пълни с неоправдано насилие, извиращо от най-низките човешки инстинкти.

Но онова, която ме ядоса най-много, бяха имената на жена ми и децата, взети от моята биография, сложени до снимки на серийния убиец Джефри Дамър и горящите кули-близнаци.

Веднага изстрелях един гневен имейл до Карлици, в който настоявах имената на жена ми и децата да бъдат премахнати от уеб-страницата.

Отговорът й беше неочаквано учтив, дори прекалено любезен. Тя се извини и обеща да ги махне, което и направи, и то веднага.

Писмото ми беше постигнало своята цел, но сега Карлици имаше моя имейл адрес. Тя ми написа: „Макар че общуването ни беше кратко, то касаеше толкова деликатна, дори донякъде интимна сфера, затова ми се струва глупаво да се обръщаме един към друг на «вие». Хората, когато говорят от сърце, си говорят на «ти». Ще ти бъде ли неприятно, Дъглас, ако преминем на «ти» в писмата ни?“

Трябваше да се усетя навреме и да не отговарям на това писмо. Но го направих.

Потопът от писма продължи, всяко все по-дълго от предишното, написани на толкова странен италиански, изпълнени с угоднически изповеди и смахната конспиративна логика, че бяха трудни за разшифроване. Но аз успях.

Габриела Карлици знаеше истината за Чудовището от Флоренция и отчаяно искаше да я сподели с мен.

„Здравей, Дъглас, получи ли дългото ми писмо? Или може би се стресна от молбата ми да запазиш предната страница на «Ню Йоркър», за да разкриеш името и лицето на Чудовището от Флоренция?… Ще публикувам на уеб-страницата си кратко съобщение, в което ще обявя поканата ми да резервираш тази престижна страница, ще уведомя също така и «Ню Йоркър»…“

„Относно: УМОЛЯВАМ ТЕ… ТРЯБВА ДА МИ ПОВЯРВАШ… САМО АКО МОЖЕШЕ ТИ И СЪПРУГАТА ТИ ДА МЕ ПОГЛЕДНЕТЕ В ОЧИТЕ…“

Скъпи Дъглас,

… дори докато пиша, знам, че се обръщам не само към теб, но и към съпругата ти и към онези, които обичаш, а аз знам какво означават те за живота ти като човек, не като журналист и писател, а просто човек, приятел, баща… Започнах тази битка, това търсене на истината; направих го само, защото обещах на моя духовен баща, прочутия екзорсист отец Габриел… Дадох това обещание, Дъглас, за да се отблагодаря на Бог за чудото на собствения ми син Фулвио, който почина малко след раждането си. В болницата, докато го обличаха за ковчега, аз се обадих на отец Габриел, за да получа благословията му, а отецът ми каза: „Не го мисли повече, дъще, синът ти ще живее по-дълго от Метусаил.“ След няколко минути лекарите в болницата „Сан Джовани“ в Рим извикаха в един глас: „Това е чудо, бебето се съживи!“ Тогава не бях толкова силно вярваща, както сега, но знам, че един ден, рано или късно, ще трябва да се отблагодаря на Бог за този дар… Скъпи Дъглас, имам снимки от всяко престъпление, когато жертвите са осъзнавали присъствието на Чудовището и са започвали да крещят; писъкът им е заснет с миникамера, предоставена от тайните служби…