Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Но поне новините от срещата бяха окуражаващи. Издателство „ RCS Libri “ беше решило да издаде книгата ни. Дори повече, щяха да я пуснат в разпространение седмица по-рано от определеното, за да може по-бързо да достигне до книжарниците. За тази цел бяха наредили излизането й от печат да стане колкото се може по-скоро. Пусне ли се веднъж в дистрибуторската мрежа, полицията щеше да срещне огромни трудности в изземането й, защото книгата вече щеше да е пръсната по книжарниците в цяла Италия.

Най-накрая успях да се свържа с Мириам Специ. Тя се държеше, но беше на ръба на психически срив.

— Прилъгаха го да слезе долу — каза тя. — Той беше по домашни чехли, не носеше нищо със себе си, дори портфейла си. Отказаха да покажат заповед за задържане. Заплашиха го, вкараха го насила в колата и заминаха.

Откарали го първо в щабквартирата на GIDES в сградата „ Il Magnifico “ за разпит, след което го отвели с виещи сирени към зловещия затвор „Капане“ в Перуджа.

Вечерната новинарска емисия поде историята. Пробляснаха снимки на Специ, на местопрестъпленията, на жертвите, на Джутари и Минини, а водещият обяви с монотонен глас:

— „Марио Специ, писател и дългогодишен хроникьор на Чудовището, беше арестуван заедно с бившия затворник Луиджи Руока и обвинен, че е възпрепятствал разследването на убийството на Франческо Нардучи… с цел прикриване участието на лекаря в убийствата на Чудовището. Областният прокурор на Перуджа… предполага, че двамата са се опитали да подхвърлят фалшиви улики във Вила Бибиани в Капрая, включително предмети и документи, в опита да подтикнат към подновяване на сардинското разследване, приключено пред деветдесетте. Мотивът им е да отклонят вниманието от разследванията, свързващи Марио Специ и фармацевта от Сан Кашиано, Франческо Каламандреи, с убийството на Франческо Нардучи…“

След това се появих аз, заснет как излизам от кабинета на Минини след края на разпита.

— За същото предполагаемо престъпление — продължи говорителят — се разследват още двама души, бивш инспектор от полицията и американският писател Дъглас Престън, който заедно с Марио Специ пише книга за Чудовището от Флоренция.

Сред множеството телефонни обаждания, които последваха, имаше и едно от Държавния департамент. Приятен женски глас ме осведоми, че американското посолство в Рим е направило проучвания за статуса ми при областния прокурор на Перуджа. Посолството можеше да потвърди, че аз наистина съм indagato — тоест човек, който официално е заподозрян за извършването на престъпление.

— Попитахте ли какви доказателства имат срещу мен?

— Не се интересуваме от подробности по случаите. Можем само да проучим какъв е статутът ви.

— Статутът ми отдавна ми е ясен, много благодаря, обявиха го във всеки един италиански вестник!

Жената се прокашля и попита дали имам адвокат в Италия.

— Адвокатите струват пари — измърморих аз.

— Господин Престън — каза тя, все така любезно, — това е сериозен въпрос. Няма да се размине просто ей така. Нещата ще се влошат и дори да имате адвокат, те могат да се проточат с години. Не трябва да го оставяте да задълбава. Трябва да похарчите пари и да си намерите адвокат. Ще кажа на посолството ни в Рим да ви изпрати списък. За съжаление не можем да ви препоръчаме никой от тях, защото…

— Знам — прекъснах я. — Не се занимавате с оценяването на италианските адвокати.

На края на разговора тя попита колебливо:

— Нали нямате никакви намерения в близко време да се връщате в Италия?

— Шегувате ли се?

— Радвам се да го чуя. — Облекчението в гласа й беше ясно доловимо. — Със сигурност не бихме искали да се сблъскаме с проблема на вашето арестуване.

Списъкът пристигна. В него имаше предимно адвокати, които се занимаваха с попечителство върху деца, прехвърляне на недвижими имоти и договорни отношения. Само един се занимаваше с криминални дела.

Веднага му се обадих. Той беше чел вестниците и знаеше за делото. Радвал се, че съм се обадил. Потърсил съм правилния човек. Щял да зареже всичката си важна работа, за да поеме случая — и да включи като свой партньор един от най-добрите адвокати в Италия, чието име е известно и уважавано от областния прокурор на Перуджа. Това, че съм наел него, решавало наполовина проблема ми — така ставали нещата в Италия. Наемайки го, съм щял да покажа на прокурора, че съм uomo serio , човек с когото шега не бива. Когато плахо го попитах за хонорара му, той каза, че ще ми струва само някакви си двайсет и пет хиляди евро, за да го ангажирам, да задвижа нещата — и този нисък (практически про боно) хонорар е възможен само заради престижното дело и отражението му върху свободата на печата. С удоволствие щял да ми изпрати имейл, в който да ми даде инструкции за извършване на плащането, но трябвало да действам бързо, защото графикът на този много прочут адвокат се запълвал бързо…