Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Хей, госпожице, проблеми със слуха ли имате, какво ли? — изревава нечий мощен глас точно до мен и аз се обръщам рязко.

И тогава си давам сметка, че това е вечният сърдит мъж, който приема поръчките ми всеки обед.

— О, да, извинете! — превключвам бързо. — Та една супа топчета и…

Обаче той не ме оставя да довърша.

— Не, забравете супата — изсумтява мрачно, като клати глава. — Чух ви, че си говорите за Венеция.

Зяпвам го изумено. През цялото това време нито веднъж не бях чувала този човек да изговори повече от две думи, а ето че сега говори на мен! При това за Венеция!

— Мммм, да, точно така — смотолевим аз, като се питам накъде, за бога, бие.

— Мисля, че мога да ви помогна.

Не мога да повярвам! Той не само ми говори, но и иска да ми помогне !

— Така ли? — изчуруликва Робин вместо мен.

— Чичо ми има малък пансион във Венеция — обяснява той. — Сигурен съм, че ще могат да ви дадат стая… стига, разбира се, да искате да се обадя…

Все още продължавам да го зяпам втрещено. Направо не мога да повярвам какво чувам.

— Аууу, би било великолепно! — отново ме замества Робин.

— Мммм… да, страхотно — смотолевим замаяно.

— Окей. Дайте ми номера си и следобед ще се свържа с вас — инструктира той, като сваля една химикалка иззад ухото си. От малкото си джобче вади бележниче и ми го подава заедно с химикалката.

А после, за първи път, откакто идвам тук, ми се усмихва.

Прекарвам остатъка от деня в галерията, все още неспособна да осмисля обрата на събитията. Не знам кое е по-шокиращо — фактът, че той наистина ми се усмихна, или последвалото му обаждане по телефона, за да ми каже, че, да, чичо му наистина имал свободна стая, и, не, не било скъпо.

Истинското име на господин Сърдитко е Винсънти и като го опознаеш, той се оказва доста бъбрив човек. Не спирам да му благодаря, записвам си надлежно всички подробности и обещавам да се отбия в ресторанта му, когато се върна, за да му разкажа как е минало. „Така, значи вече всичко е оправено — казвам си аз, като затварям. — Имам билет за самолета. Имам хотел. Сега единственото, което остава, е да накарам Нейт да дойде с мен.“

Това е все едно да кажа: „Сега единственото, което ми трябва, са един милиард долара.“ Въздъхвам тъжно.

На гърба на прескомюникето, което подготвям за Артси, надрасквам списък с възможности:

1. Отвличане? Не. Невъзможен за пренасяне в самолет. Доживотна присъда при залавяне.

2. Заплаха? С какво? С тънкото ми токче? С булчинско списание? С оръжия за масово унищожение? Не. Нямам оръжия за масово унищожение. А и без това досега не са успели да спрат никого.

3. Подкуп? Не. Същото като горе. С какво? Веднъж платих стаята ни във Венеция и сега съм разорена?

Тъкмо се опитвам да измисля четвърта възможност, когато чувам звънчето на вратата и вдигам очи. Виждам Даниел.

— О, здрасти, Даниел! — помахвам му аз и побързвам да скрия списъка си. — Как си?

Излишен въпрос. Изглежда пълна развалина. Облечен е с омачкан тъмносин костюм, който изглежда така, сякаш е спал с него, небръснат е и под очите си има тъмни кръгове.

— Здравей, Луси! — усмихва се насила той. — Мама тук ли е?

— Да, отзад е! — показвам офиса. — Ще излизате ли?

— А, не — клати глава той. — Дойдох да я взема и да я заведа вкъщи. Помагам й да опакова нещата си от апартамента.

— Тя се изнася? — ахвам аз. — Вече?

— Да, опасявам се, че е така.

— Не ми е казвала — промърморвам.

Изпълвам се с неописуема тъга. През целия ден Магда нито за миг не е била друго, освен обичайната жизнерадостна, забавна жена, която ме разсмива с нейните невъзможни истории и непрекъснато подкача от радост заради изложбата на Артси. А ето че през цялото време тя си е знаела, че всяка вечер прибира едно по едно нещата от дома си. Изнася се от дома, в който е прекарала последните двайсет години.

— А къде ще отиде? — питам разтревожено.

— Ще дойде да живее при мен — отговаря Даниел и се усмихва тъжно. — Поне това е нещо хубаво. Нали знаеш, че мечтата на всяка еврейска майка е да живее със сина си!

Тук вече не мога да не се усмихна.

— Е, как е Робин? — изрича той след няколко секунди, като се опитва да звучи безгрижно, обаче не му се отдава.

— Добре — изричам неопределено.

Нямам представа какво да му кажа. Мога ли да му кажа истината? Че според мен тя допуска огромна грешка и че аз съм се опитала, но безуспешно, да й налея малко мозък в главата? Или да си държа устата затворена и да не се меся? Да се вслушам в нейните думи и да приема, че онова, което ще стане, ще стане?