Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Прилича на клоун — отговаря Даниел, като оглежда внимателно картината.

— Мразя клоуните — потреперва Магда. — Много са призрачни.

— Може би ще успеем да я поправим — казвам, застанала до рамото на Даниел. — Сигурна съм, че ще намеря реставратор — допълвам, присягам се към картината и връщам раздраното парче от платното на мястото му.

— Не ми пука за този боклук! Изхвърлете я! — сбърчва нос Магда. — И без това никога не съм я харесвала!

— Но нали ти е от пралеля Ирина! — възразява Даниел. — И тя е искала да ти я подари!

— Хей, я почакайте малко!

И двамата прекратяват дребната си свада и се обръщат към мен.

— Какво? — пита Магда. — Какво има?

— Вижте отдолу! — изричам развълнувано аз. — Отдолу е скрито друго платно!

— Виж ти! — ахва и Магда. — Леля Ирина винаги казваше, че външността лъже.

— Питам се какво ли е — подхвърля Даниел.

— Е, има само един начин да разберем! — Обръщам се към Магда: — Може ли?

Тя вдига ръце във въздуха, сякаш иска да ми каже: „Разбира се, давай!“ И така, поемайки си дълбоко дъх, аз издърпвам бавно и внимателно разкъсаното платно с клоуна с неговите крещящи цветове и аматьорски рисунък, за да открия отдолу съвсем друго платно. Гол портрет на жена, отпусната на възглавница, над чиято глава танцуват херувими.

— Това е доста хубаво — промърморва одобрително Даниел.

Обаче аз не мога да отговоря. Сърцето ми бие толкова силно и ушите ми пищят толкова непоносимо, че ми се завива свят.

Така характерните приглушени тонове. Познатата религиозна тема. Не може да бъде! Просто не може да бъде! С треперещи ръце обръщам платното към светлината и се вторачвам в инициалите в долния ъгъл. Ама е!

— О, боже! — ахвам едва чуто.

— Какво е това? — пита Магда.

— Леля ти наистина е била права — външността действително лъже! — Обръщам бавно платното към нея и с огромна мъка изричам: — Това е творба на Тициан!

А след това настъпва истинска лудница. Даниел отива директно на телефона, за да говори с прочут експерт по произведения на изкуството от една аукционна къща, Магда е принудена да приседне, след което все пак пада, а аз просто стоя и се кокоря невярващо срещу безценното произведение на изкуството. Не мога да повярвам, че през цялото време си е седяло тук, облегнато на стената в задния офис, напълно игнорирано. И сигурно щеше да си остане така, скрито някъде далече от очите на хората, още години наред — ако Даниел не беше паднал върху него.

Това е все едно да намериш печеливш билет от лотарията. Защото, ако се окаже истинско, ще струва милиони. Така де, представете си само! Това платно може да се окаже отговорът на всички молитви на Магда! И да промени всичко!

С цялото това вълнение в галерията изгубвам тотално представа за времето и едва в последния момент се сещам, че пиесата, за която Робин ми даде билети, е тази вечер. Почти бях забравила. Но тъй като все пак се сетих, напускам галерията и се насочвам право към театъра.

Въпреки всичко, придружаващо тези билети, все пак очаквам с нетърпение да отида на театър. Вчера успях да продам свободния си билет за цели сто и петдесет долара, тъй като отзивите за пиесата са наистина много добри и всички билети са продадени. Определено ще ме разсее от проблемите ми. Няма да ми навреди за няколко часа да се изгубя в един напълно различен свят.

„Свят, който не включва Натаниел Кенеди“ — казвам си аз, докато поглеждам телефона и се чудя дали да не опитам още веднъж. Поглеждам си часовника. Разполагам с още няколко минути до започването на пиесата. Струва си да опитам. Набирам номера му и чакам. Той вероятно няма да вдигне. Вероятно филтрира обажданията си.

— Ако това е, за да ме накараш да отида до Венеция, отговорът продължавала бъде не! — излайва той в мига, в който вдига.

Забравили сме задължителните поздрави и любезности от доста време насам.

— Нейт, моля те, просто ме изслушай… — опитвам се да го убедя аз, но той ме прекъсва.

— Луси, колко пъти още да ти казвам?

Въздъхвам, опитвайки се да запазя спокойствие.

— Виж какво, знам, че намираш това за лоша идея.

— Не само лоша — това е най-лошата ти идея, която някога си имала! — изсумтява той в телефона. — А това определено значи нещо!

Усещам как в гърдите ми се надига раздразнение, обаче казвам:

— Но аз съвсем сериозно мисля, че трябва да си помислиш по този въпрос!

— Вече съм мислил достатъчно и отговорът ми е — не!

Поглеждам си часовника. По дяволите! Пиесата ще започне всеки момент! Трябва да влизам!