Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Предполагам, че е много щастлива, задето накрая откри Харолд — продължава той, очевидно очаквайки някаква реакция от моя страна.

Споглеждаме се, обаче нито един не казва онова, което наистина мисли.

— Да, може би — свивам неопределено рамене аз и прехапвам устни. Божичко, това ме убива. — Виж какво, Даниел, мисля, че вие двамата трябва да поговорите! — изтърсвам, преди да съм успяла да се спра.

Добре де, съжалявам. По дяволите, с това провидение и да му се оставиш в ръцете! Ако бях следвала правилото, че каквото ще стане, ще стане, сега щях да съм с права коса на клечки и буйни вежди. Понякога се налага да подпомогнеш провидението, независимо дали става въпрос за продукти за коса, пинцети или най-добрата ти приятелка да ти се меси в любовния живот.

Но ако съм очаквала от него да се разкрещи: „Да, права си!“, и да се втурне към нея, за да й поднесе неугасващата си любов, се оказва, че жестоко съм се лъгала.

— Не — клати примирено глава той. — Тя обича другиго. Би било нечестно от моя страна да застана между нея и нейната сродна душа!

— Ама той не е сродната й душа! — чувам се да крещя, усещайки нарастващо отчаяние. — Робин не е влюбена в Харолд! Мисли си, че е така, но не е вярно! Тя обича…

— Даниел, момчето ми!

Прекъсва ни Магда, която се появява с радостен възглас.

— Здрасти, мамо — промърморва той и се изчервява до корените на косата си, когато тя се хвърля на врата му и заравя лице в гърдите му, сякаш това е тяхното последно сбогом.

— Момчето ми, красивото ми момче! — започва да вие, залепена за него. А после се отдръпва от него, за да го огледа по-добре, и се провиква: — Какво не е наред, скъпи? Изглеждаш толкова тъжен!

— О, нищо подобно! — бърза да си лепне усмивка той. — Всичко е страхотно!

— Прекрасно! — разцъфва и тя. — А как е Робин?

Като ги гледам, внезапно си давам сметка, че той не й е казал.

— Страхотно. И тя е страхотно — кимва той и ме поглежда многозначително, сякаш иска да ми каже да си мълча.

Аз пък прокарвам пръст през устните си, с което му отговарям, че устните ми са запечатани.

— Виждаш ли, че като ми се довериш в сватосването… — започва тя, но после се обръща към мен и пита: — А къде е Робин? Няма ли да дойде и тя в апартамента?

— О, не, тя е много заета!

— Заета ли? — възкликва Магда и започва да събира колекцията си от чанти и пакети. — Не, скъпи, ти ще чакаш тук! Мама е много заета! — обръща се към Валентино, който подскача и иска да бъде гушнат. А после се обръща към Даниел: — И какво толкова прави?

— Аз… ами… — промърморва неловко Даниел. — Дай да ти помогна! — протяга ръка, но Магда му се скарва:

— Не и с твоя болен гръб, Даниел!

— Мамо, добре съм — простенва той.

— Помниш ли какво каза доктор Голдщайн за кръста ти?

Валентино продължава да подскача наоколо, за да получи внимание. Даниел се привежда, за да вземе една чанта, и не знам после какво точно става, но внезапно се чува оглушителен вой и Даниел полита напред заедно е чантите и кучето, което пък се изстрелва под него като куршум, така че накрая Даниел се приземява безславно на пода.

— Ой! — изписква Магда и се втурва на помощ на сина си. — Удари ли се?

— Добре съм, мамо — смотолевя Даниел, поглежда на кръв Валентино и започва да се изправя на крака, докато майка му продължава да се суети около него. — Честна дума, мамо, добре съм! Не се притеснявай… — Не довършва. — По дяволите!

— Какво има? — ахва Магда и се ококорва ужасено. — Да не би пак да е гърбът ти? Ой! Знаех си, че ще си причиниш нещо на гърба, знаех си!

— Не, мамо, не е гърбът ми.

— Тогава какво е? — почти пищи вече тя. — Да не би да е сърцето ти? Сърцето ти е, нали? Сигурно ще се метнеш на баща си!

— Не, платното е — отговаря накрая той с пребледняло лице.

Магда млъква и се смръщва объркано.

— Какво платно?

Напълно съсипан, Даниел сочи към големия пакет, който стои облегнат встрани заедно с няколко от чантите. Това е картината, която лелята на Магда й е оставила. Очевидно я е донесла от офиса, за да я пренесе у дома на Даниел, но сега опаковъчната хартия е скъсана, а под нея — и самото платно.

— Господи, мамо, съжалявам! Сигурно, когато паднах… — започва да се извинява той, но тя го прекъсва.

— Въобще не се тревожи за тази картина! — махва небрежно с ръка. — И без това беше ужасна.

— Какво представлява? — любопитствам аз. Досега не бях имала възможността да видя платното, но сега, когато Даниел го вдига и опаковката пада на пода, интересът ми се събужда.