Ян Гиу - Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)

Сигрид пък смяташе, че децата са си деца и че различията между възрастните нямаше да им убегнат, щом станат малко по-големи, независимо дали са деца на крепостни или на господари. И без това пропускаха латинския.

Тя се усмихна по нейния си двусмислен начин, когато изрече последното. Това, че момчетата трябваше да учат латински, беше също толкова естествено за нея, колкото неразбираемо за Магнус. Тя смяташе, че това е езикът на бъдещето. Той пък мислеше, че само монасите и свещениците се нуждаят от подобни познания и че в Льодьосе със сигурност може да се търгува с чужденци от далечни земи на северен език, макар и понякога да се стигаше до трудности и да трябваше да започват пазаренето отначало. Все пак веднага щом свещеникът се върнеше от Варнхем, за да поднови занятията с момчетата, щеше да бъде сложен край на съжителството с крепостните.

Но зимата не искаше да отпусне хватката над Арнес и по-щастлива зима от тази Ескил и Арн не бяха имали, защото така можеха да бъдат по-дълго време с момчетата на крепостните. Построиха крепост от сняг, която Ескил и Арн се редуваха да защитават, докато другият трябваше да я превземе, като всеки имаше толкова крепостни, колкото и другият. Ескил и Арн държаха в ръцете си малки дървени мечове, докато останалите трябваше да се задоволят със снежни топки, тъй като бяха крепостни и не им беше позволено да носят оръжие. Последваха малко рев и няколко синини.

Господарските синове помагаха и на Кол, сина на Сварте, който беше на същата възраст като тях, да хваща живи мишки, които после Сварте слагаше в клопките за сибирските белки. Кожите на сибирските белки бяха много ценни, четири такива кожи струваха колкото един крепостен.

Когато вълците нагло започнаха да се навъртат около Арнес, Сварте изнесе остатъците от кланицата и ги постави на входа на най-отдалечения хамбар, за да пази през нощите, когато имаше пълнолуние, а времето беше спокойно и тихо.

Ескил безразсъдно увери Арн, който пък кимаше нетърпеливо в знак на одобрение, че баща им е казал, че ако искат, могат да стоят на пост, само че трябва да бъдат тихи като мишки. Сварте се усъмни, но не смееше да иде и да попита господаря Магнус дали наистина им е позволил.

Когато времето беше подходящо, Ескил и Арн се измъкваха през нощта, наметнати с дебели овчи кожи под мишниците, за да седят със Сварте, който беше приготвил два арбалета и чакаше вълка. Тъй като Сварте се беше изпуснал у дома си, скоро дойде и Кол, така че трите момчета стояха край него с искрящи очи и нетърпеливо биещи сърца и чакаха, опитваха се да не шумолят в сеното и оглеждаха покритата със сняг шир и купчината с остатъци от месо, при която всяка вечер идваха лисици.

Най-накрая една вечер, когато луната вече се беше смалила наполовина, но времето беше ясно и спокойно, дойдоха вълците. Чуха предпазливите им стъпки в тъмнината, още преди да ги съзрят с очи. Сварте превъзбудено даде знак на момчетата да запазят пълна тишина, да не шумолят и изобщо да не помръдват. В разпалеността си той показа знак през врата си какво строго наказание ги очаква в противен случай. В този момент той забеляза широко отворените и изпълнени с почуда очи на Ескил и Арн. Никога през живота си не ги бе заплашвал крепостен, дори и само на шега. Но сега те все пак кимнаха нетърпеливо и притиснаха палците и показалците си един към друг в знак, че се заклеват да не издават ни най-малък звук.

Сварте се движеше непоносимо бавно, обтягайки арбалета, без да издаде какъвто и да е звук. След това приведе единия в готовност и подготви другия. Беше готов за изстрел.

Но вълците бяха подозрителни. Сега се виждаха като черни сенки някъде там, в снега. Изчакаха малко, преди да се приближат, а Сварте трябваше да свали арбалета, за да не се изморят ръцете му. Най-накрая първият вълк дойде, налапа малко месо и бързо изчезна от обсега, след това бе последван от другите вълци. Извън полезрението на момчетата се чу ръмженето на вълците, които се биеха за храната. Но те се успокоиха, заприиждаха един по един и лапаха, ръмжейки и издавайки тъпи гърлени звуци. Момчетата смятаха, че напрежението е неудържимо и се чудеха защо на Сварте му е нужно толкова много време.

Той отново им даде знак да не издават нито звук, този път далеч по-учтиво, след което повдигна единия арбалет и внимателно се прицели. В момента, в който пусна стрелата към целта й, той посегна към другия арбалет, постави го в готовност, прицели се бързо и отново стреля. Там, долу в снега, сега се чуваше жалко скимтене.