Ян Гиу - Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)

Най-накрая Сигрид директно и твърдо я попита какво става. Суом първоначално отричаше упорито и твърде пламенно, но след това покри лицето си с ръце и избухна в сълзи.

Сигрид я успокои, предпазливо я погали по гърба, докато обмисляше ситуацията. Ако Суом беше свободна жена, Магнус щеше да си е навлякъл вина, задето я бе превърнал в блудница. Но този проблем не съществуваше. Ако господарят иска да преспи със слугите си, това му е позволено. А и не беше трудно да се разбере, че Суом представляваше голямо изкушение не само за всички крепостни, но и въобще за всички мъже. Освен това до известна степен Сигрид трябваше да вини и самата себе си. Тя знаеше това много добре. Често оказваше съпротива, когато Магнус искаше да изпълни съпружеските си задължения, и причината за това, че му се опъваше, я знаеше само самата тя, докато той никога нямаше да я разбере. Не искаше повече деца, не искаше отново да излага живота си на границата между живота и смъртта.

И сега трябваше да плати цената. Ако развлеченият на Магнус продължаха прекалено дълго, ако се стигнеше до присмех и подигравки, навярно щеше да е принудена да го посъветва да се ограничава малко в удоволствията си. Но засега трябваше да се държи дружелюбно със Суом, така че тя да разбере, че няма да си навлече ревнивата омраза на господарката си, нещо, от което не една или две крепостни са страдали много по времето на дедите им. Сигрид изтръпна при спомена за един разказ на майка й, в който някаква жена, отдавна беше забравила коя, била заповядала да изпекат на шиш похотлива крепостна и да я сервират за вечеря на съпруга й. Според разказа по този начин мъжът завинаги бил изцерен от страстта си.

Все пак скоро в Арнес се разпространи слухът, че надменната Суом си е намерила майстора и повече не може да ходи високомерно и наперено, като че не е докосвана от мъжка ръка. Това накара крепостните мъже да станат още по-дръзки в думите си и най-накрая още по-безочливи, така че почнаха да подмятат как Суом трябвало да търпи хубаво и да пробва истински мъжага, бик, който щял да й го сложи, без много да му мисли и да й се кланя, както и други подобни шеги. Те се разпръснаха като ухание на похот край бедната Суом. Така идващото нещастие вече се задаваше.

Но за момчетата Ескил и Арн суровата зима беше прекрасно време. Техният учител, брат Ерленд от Варнхем, си беше отишъл до манастира точно преди Коледа и все още не беше успял да се предвижи до Арнес в дълбокия сняг, макар че празникът на свети Павел наближаваше. Тъй като дните, в които момчетата трябваше да залягат над латинските текстове за философа Платон и светеца свети Бернар, бяха свободни, те се отдадоха от все сърце на зимни игри и момчешки лудории. Най-забавно им беше да хващат мишки, които живееха долу, в пшеничния склад, след което ги пускаха при крепостните в пералните и превивайки се от смях, бягаха, докато писъците, силните удари и трясъци показваха какво се е случило с мишките.

Веднъж се промъкнаха в портика и взеха два стари кръгли щита, които занесоха при дългия проход нагоре към краварника, край нефа, където струпваха сеното в края на лятото. Седнаха върху щитовете и се спуснаха като малки видри по наклона. Техният гръмък, щастлив смях привлече вниманието и когато баща им дойде и видя какво правят с оръжията на възрастните, побесня и ги подгони, така че те, плачейки, побягнаха при майка си в тъкачницата.

Но дребният инцидент скоро бе забравен. Крепостният Сварте, който беше видял изобретателността на момчетата, отиде в дърводелската работилница, намери няколко средно големи дъски, които съедини в права плоскост. След това, използвайки едната й страна, бавно я изкриви нагоре като предния ръб на желязна шейна и сложи кожен колан, който да държи здраво приспособлението. Скоро след това въздухът отново беше изпълнен с викове и смях, когато момчетата започнаха да се спускат в снежните преспи.

Но когато децата на Сварте видяха какво е направил за господарските, и те поискаха същото. Той възрази, че имало разлика между господарските и децата на крепостните. Но синът му Кол увисна на раменете му и след това той прекара целия ден в работилницата. Обаче шейните на собствените му деца не бяха така изящни.

В началото на Магнус му бе неприятно да гледа синовете си да се въргалят в снега, играейки си щастливо с децата на крепостните. Не смяташе, че това е нормално. Ескил и Арн трябваше да израснат като господари на крепостните, а не като техни другари.