Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

Изсулих се тихичко от леглото и облякох халата, тъй като и аз, като всички останали, смятам, че сомнамбул не бива да се стряска.

Може да ви се струва, че не обичам дъщеря си, но изобщо не е така. Обичам я, при все че донякъде се и боя от нея, понеже не мога да я разбера.

Ако се движиш плътно до стената, можеш да се качиш по нашите стълби, без те да изскърцат. Това го знам още детството си, когато се прибирах от котарашките си похождения по градските стобори. И досега се възползвам от това си знание, когато искам да не събудя Мери. Приложих го и този път — смъкнах се безшумно по стъпалата, опипвайки стената за ориентир. Откъм уличната лампа се процеждаше някакъв смътен здрач и колкото повече се отдалечаваше от прозореца, толкова повече се разтваряше в полумрак. Но и той ми стигаше, за да видя Елън. От нея сякаш струеше някакъв отблясък, дължащ се вероятно на бялата й нощница. Лицето й бе в сянка, но китките и ръцете й бяха ясно видими. Застанала бе пред остъкления шкаф, където държим всякакви семейни спомени без стойност — резбата от китова кост с кашалоти и лодки с всичките им там весла, железа и моряци и с изправен на носа харпунер; зъби и извити бивни на морж; малък лакиран модел на „Бел Адеър“ с потъмнели и събрали прах свити платна и въжета. Имаше и разни порцеланови изделия, домъкнати от старите капитани от Ориента, след като изпотрепали всички кашалоти в моретата около Китай; джунджурии от абанос и слонова кост, весели и сериозни божества, съзерцаващи мърляви Буди, изрязани от розов кварц и сапунен камък 37 37 Стеатит. — Б.пр. рози, нефрит — и то хубав — и тънки, изящни полупрозрачни чашки. Някои от тези неща може и да имаха някаква стойност — кончетата например — безформени и все пак сякаш изпълнени с живот, — но всякаква подобна стойност би била случайна; трябва да е била случайна. Какво са разбирали простите китоловци от красота — или бърках нещо? Ами ако наистина са разбирали?

За мен този шкаф винаги е бил светиня в памет на предците — като римските погребални маски, като ларите и пенатите, а ако трябва да се върнем съвсем назад — като паднал от луната камък. Имахме даже корен от мандрагора 38 38 Заради човекоподобната му форма някои общества смятат корена на Mandragora officinalis за способен да носи закрила, плодовитост и да предпазва от уроки. — Б.пр. — идеална човешка фигурка, изплюта със спермата на някакъв обесен, та дори и истинска русалка — доста поопърпана вече, но изработена по много хитър начин — съшили заедно горната част на маймунче и задната част на риба. През годините се беше свила, та й личаха шевовете, но злобната усмивка все още си стоеше около ситните зъбчета.

Предполагам, че всеки род си има своя талисман — нещо, което се предава от поколение на поколение, за да ги разпалва, утешава и вдъхновява. В нашия случай за тази цел служеше — как да ви го опиша? — една скаличка от прозрачен камък, вероятно кварц или нефрит, или може би сапунен камък. Беше кръгла, десетина сантима в диаметър, около четири сантиметра висока до закръгления й връх. Повърхността й бе издълбана от безкрайна преплетена линия, която ти се струва, че се движи, но не стига до никъде. Възприемахме я като живо същество, макар да нямаше нито глава, нито опашка, нито начало, нито край. На допир полираният камък не бе хлъзгав, а по-скоро лепкав, като човешката плът, и винаги излъчваше топлина. Можеше да видиш вътрешността му, но не бе прозрачен. Предполагам, че някой стар мореплавател от рода ни го е донесъл от Китай. Беше истинска магия — приятно бе да го гледаш, да го докосваш, да оглаждаш с него бузата си или да го галиш с пръсти. Тази странна, вълшебна скаличка живееше в остъкления шкаф. И като дете, и като юноша, и като възрастен винаги са ми позволявали да го докосвам, да го вземам в ръка, но ми беше забранено да го нося другаде. А цветът, плетеницата и текстурата му се променяха заедно с нуждите ми. Навремето го възприемах като гръд, а когато попораснах, се превърна във възпалена до болка йони 39 39 Вагина (санскрит), но също свещено място, светилище. — Б.пр. . Сигурно впоследствие безглавата, безкрайна и движеща се вещ се е развила в мозък, а може би дори в някаква енигма — на заключаващия се в себе си въпрос не му трябва отговор, за да я разруши, нито начало или край, за да я ограничи.

Остъкленият шкаф имаше месингова ключалка от колониално време и ръбест месингов ключ, който постоянно бе пъхнат в нея.

Спящата ми дъщеря бе взела в дланите си вълшебната скаличка и я галеше с пръсти, милваше я така, сякаш е жива. Притисна я към все още неоформилите се гърди, опря я о бузата си досами ухото, погъделичка я с нос, сякаш е кутре кърмаче, и през цялото време й напяваше нещо тихо, наподобяващо стон от удоволствие или нега. От нея се излъчваше разруха. В началото се притесних да не разбие скаличката на парчета или да я скрие някъде, но после усетих, че в ръцете й тя е нещо като майка, любим или дете.