Джон Стайнбек - Зимата на нашето недоволство

На фона на плаващите по тавана червени петна превъртях сцените с Марджи, като гледах да не добавям нищо от въображението си. От доста време — да кажем от две години — съществуваше една госпожа Марджи Йънг-Хънт, приятелка на жена ми, част от разговори, на които не обръщах внимание. После изведнъж се появи Марджи Йънг-Хънт, а накрая — Марджи. Сигурно беше идвала в магазина и преди Разпети петък, но нямах никакви спомени. Тя сякаш точно в този ден обяви присъствието си. Вероятно дотогава и тя не ме бе забелязвала — така, както не я виждах и аз. От този миг нататък обаче тя се превърна във влияние, чието присъствие не можеш да не забележиш. Каква всъщност е целта й? Дали е просто жена без работа, която гледа как да напакости някому, за да си запълни времето? Или следва някакъв свой план? Убеден съм обаче, че най-умишлено ми се представи — по-скоро натресе — на вниманието ми и не ми дава възможност да я забравя. Имам също така чувството, че второто гледане го започна с най-чисти намерения, като най-обикновено, но все пак обработено, професионално хвърляне на карти. Само че тогава стана нещо, което развали цялата работа. Нито Мери каза нещо, от което да се впрегне, нито аз. Възможно ли е змията да й се беше явила пак? Това би било най-простото и вероятно най-вярното обяснение. Може наистина да притежава мощна интуиция да се набърква в чуждите мисли. Самият факт, че ме хвана насред метаморфозата ми, ми подсказваше, че това е така, но можеше и да е случайно. Какво тогава я накара да запраши към Монток, където изобщо не бе възнамерявала да ходи, да влезе в съюз с търговския агент, а после да ме изпорти на Маруло? Имам чувството все пак, че порти само за неща, за които тя иска. Някъде по етажерките на тавана бях мярнал биография на… Беринг ли беше? Не, не — на Баранов, на Александър Баранов — руския губернатор към 1800 година. Току-виж някъде се споменава Аляска като каторга за вещици. Разказаната от Марджи история бе прекалено необичайна, за да е измислена. Ще трябва да проверя. И не мога ли да се измъкна точно сега, без да разбудя Мери.

Тогава чух скърцане откъм старите дъбови стъпала, последвано от второ и от трето, от което ми стана ясно, че не се дължи на приспособяването на сградата към спадащата температура на въздуха. Явно Елън вървеше в съня си.

Дъщеря си, разбира се, я обичам, макар понякога да ме плаши, понеже имам чувството, че по рождение е страшно умна — и ревнива, и любяща. Открай време е ревнива спрямо брат си, а често имам чувството, че и мен ме ревнува. Струва ми се, че интересът й към секса започна много от рано. Такива мисли, изглежда, са типични за всички бащи. Когато беше съвсем малка, нескритият й интерес към мъжките полови органи създаваше крайно неловки положения. После навлезе в тайнството на промяната. При това не става дума за невинните момиченца ангелчета, каквито ги изобразяват по списанията. Къщата кипеше от изнервеност, стените вибрираха от напрегнатост. Чел съм, че през Средновековието подрастващите момичета ги смятали за склонни към вещерство и не съм убеден, че не са имали основания. Известно време си имахме работа с едно нещо, което на шега му викахме „полтъргайст“. От стената падаха картини, по пода се разбиваха чинии. По тавана се блъскаше, в мазето се думкаше. Не знам кое го причиняваше, но проявих достатъчно интерес, за да обърна внимание на тайните излизания и прибирания на дъщеря ми. Беше се превърнала на някаква нощна котка. Успях да се уверя, че строшените предмети, трясъците и думканията не са нейно дело, но в същото време установих, че се случваха само тогава, когато тя си беше у дома. Дори само да седеше втренчена в една точка; неизменно присъстваше при всяка поява на полтъргайста.

Помня от дете, че къщата на Холи била някога си обитавана от призрака на един от предците ни — пуританин и пират, но според приказките, които ми разправяха, бил благоприличен призрак, който се разхождал, скитал и стенел, което му е и работата. Стълбите скърцали под невидимата му тежест и предизвестявал настъпването на нечия смърт с чукане по стената — благовъзпитано и в проява на добър вкус. Полтъргайстът бе коренно различен — злопаметен, зловреден, пакостлив и отмъстителен. Никога не чупеше евтини неща. По едно време изчезна. Така и не бях повярвал докрай в него. За мен си остана нещо като семейна шега, независимо че беше налице, което личеше и от строшените рамки на картините и разбития порцелан.

След като се махна, Елън започна да ходи в съня си, както правеше и в момента. Чувах как слиза с бавни, но уверени стъпки. В същото време спящата до мен моя Мери въздъхна дълбоко и промърмори нещо. Изведнъж полъхна ветрец и размърда сенките на разлистващите се клони по тавана.